Германия крие странната истина за еврото
Предимствата на евроинтеграцията идват със съответната цена и германците трябва да знаят за нея
~ 4 мин.
Миналия уикенд европейските лидери се събраха на бреговете на езерото Комо край Милано на бизнес форума „Амбросети”. От казаното там три неща направиха впечатление. Първо, забавянето на икономиката на Еврозоната изглежда опасно и е прелюдия към рецесия. Второ, облекчаването на политиката на Европейската централна банка (ЕЦБ) ще послужи като жизненоважна, но недостатъчна, коригираща стъпка. Трето, Германия ще изчака, докато стане твърде късно, преди да предостави измерим фискален стимул.
Излизането на Великобритания от ЕС е по-скоро странично, макар и нежелано, шоу, като се има предвид сгъстяващите се черни облаци над икономиката, пише в свой анализ Financial Times.
Гуверньорът на ЕЦБ Марио Драги, който скоро ще бъде заменен от Кристин Лагард на поста, вече си спечели място в пантеона на великите европейци. Готовността му да преработи валутните правила спаси еврото след световната финансова криза през 2008 г. Ако единната валута се бе сринала, голяма част от архитектурата на следвоенната европейска интеграция щеше да си отиде с нея. Политиците в отделните страни членки, които бяха в шок от фаровете на връхлитащата ги криза, има много за какво да благодарят на Драги.
Неговата стратегия бе синтезирана в едно просто изречение през лятото на 2012 г.: „В рамките на мандата ни ЕЦБ е готова да направи каквото се налага, за да запази еврото. И повярвайте ми, ще бъде достатъчно”. Голямата убеденост на Драги наистина се оказа достатъчна.
Има си определи ограничения, до които достига дори и един смел централен банкер. ЕЦБ, както и при последната си порция от експанзионистки политики, може да се противопостави на натиска на дефлацията. Но по настояване на Германия еврото все още е наполовина осъществен проект. Фискалната политика остава изцяло в ръцете на националните правителства. Бюджетът на Еврозоната, одобрен от Берлин под натиск от Париж, е толкова малък, че е дори невидим.
Досегашният председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер е известен с наблюдението си върху европейските политически лидери. „Всички знаем какво да правим, но просто не знаем как да бъдем преизбрани, след като го направим”, каза веднъж Юнкер, говорейки за структурните реформи за повишаване на производителността – ходове, които често нарушават традиционните условия на пазара на труда. Времевата разлика между подобни болезнени политически мерки и отчитането на по-висок жизнен стандарт често надвишава мандата на политиците.
Максимата на Юнкер може също толкова успешно да бъде употребена за политиците в държавите кредитори от Еврозоната. Бившият германски канцлер Хелмут Кол подкрепи единната валута като справедлива цена за обединението на Европа и като механизъм за закрепване на новата Германия в Европа. По-късно еврото ще маркира пътя до една европейска Германия и ще създаде бент срещу една германска Европа.
Грешката на Кол, и дори своеобразен „първороден грях” при представянето на единната валута, бе, че не каже ясно пред германските гласоподаватели какво е неизбежното значение на сделката. И това все още остава неизречено. Накратко, Германия е най-печелещата от европейската интеграция. ЕС осигурява демократичната стабилност и икономическата сигурност, върху които е изграден просперитетът на страната. Никоя друга държава няма повече за губене от евентуален разпад на еврото.
Тези предимства, съвсем разбираемо, идват с цена. Най-силната европейска икономика носи пропорционална отговорност за стабилността на бизнес сектора.
Настроенията в Берлин започват да се помрачават. Според тях Германия никога няма да приеме един „трансферен съюз”. В реалния живот, разбира се, той вече е факт. Реалният избор е между сенчест трансферен съюз, представен от планината от пасивите на националните централни банки в ЕЦБ, или създаването на икономически съюз, който признава ролята на фискалната политика за управлението на икономическото търсене.
Настоящият Параграф 22 е, че онези, които имат възможност да управляват фискалните лостове – Германия и северните ѝ съседи – отказват да го правят. Онези, които настояват за една по-експанзионистка позиция – оглавявани от Франция – нямат достатъчно бюджетна сила.
Сред германците отговорът обикновено се фокусира върху моралната заплаха. Еврозоната се нуждае от силни стимули за политиците в държавите длъжници да предприемат непопулярни мерки, които са необходими за подобряването на конкурентоспособността.
Рядко е имало по-добро време за Европа да инвестира в бъдещето си. Инфлацията изчезна, Германия е затрупана с финансови излишъци – федерални, държавни и общински, лихвите по кредитите са нулеви. В лицето на Франция при президента Еманюел Макрон Берлин има партньор, който е показал, че би взел трудни решения по отношение на предлагането.
Финансовата подкрепа за икономиката на Еврозоната не цели управление на търсенето на принципа „пробиваме дупки и после ги запълваме”, въпреки че дори това би било по-добре от нищо. Старият континент е изправен пред огромна инвестиционна пропаст. Мрежите за комуникации се нуждаят от подменяне (скоростта на WiFi или качеството на мобилната връзка в Германия го доказва). Понижаването на въглерода в атмосферата, което е една от целите в борбата срещу климатичните промени, изисква преструктуриране на икономиката в Европа. Освен това континентът изостава значително зад САЩ и Китай по компютърни разработки и машинно обучение.
Германските лидери знаят всичко това също толкова добре, както всички останали. Въпреки това те се страхуват да кажат каквото и да било, което би притеснило гражданите на Мюнхен, Хамбург или Франкфурт. Ако се разрази рецесия, която да предизвика пълна криза в Еврозоната, Берлин, разбира се, би действал. В такива обстоятелства политиката би била много по-лесна за управление. Но не очаквайте Германия да изпрати пожарна преди пълното разразяване на пламъците. Каква загуба.