Крит: далеч от плажовете

Когато кажем острови, си мислим за плажове, а оттам - и за някакво очарователно безгрижие и безвремие, свързано с идеята за почивка в наши дни. И Крит, най-големият гръцки остров, не прави изключение и също „пада жертва“ на тази отпускарска идея.

Не че и те самите не са виновни за това. В масовото съзнание една от най-известните му атракции е розовият плаж Елафониси. Само че отсега ще ви подшушна – никак, ама никак не е розов. Може и да е бил навремето, защото на влизане ще ви посрещнат с табели, които предупреждават да не крадете пясъка, и че е наказуемо. Но явно са поставени късно, и това нечисто деяние вече е било свършено. Или пък всичко е добре премерен маркетингов трик за пост-модерни туристи които все търсят неоново цветни локации, за да се покажат на тях в Инстаграм.

Но ние сме тук да погледнем на Крит като ценители, а не като част от масовката. И бихме открили някои паралели между Крит и Сардиния, например, (за която раказах в предишен брой на сп. „Икономика“) – най-вече в отношението на островитяните към външния свят, който все им праща разни нашественици през историята, които искат да владеят (или поне да им крадат пясъка).

Затова критяните, както и сардинците, в душите си са хора на планините, на непристъпните скали, на суровия живот. Може би не знаете, но преди ерата на морските империите да започне с откриването на Америка от Колумб и с околосветското пътешествие на Магелан, колониализмът първо е изпробван на европейска земя точно в места като Сардиния и Крит. Чаровният низ от градове по северното крайбрежие на Крит – Ханя, Ретимно, Ираклион, все така носят този колониален отпечатък, видим в масивните крайбрежни бастиони и средновековни улички, построенни от венецианците, които са били господари на острова от 13-и до 17-и век.

След продължителна война пък на венецианците им се налага да отстъпят острова на османците, които го владеят до 1898 година. Самите критяни не са били просто безропотни свидетели на всичко това обаче, и историята през тези векове е осеяна с бунтове и въстания, както срещу венецианците, така и срещу османците.

Затова и истинският дух на Крит е този на непристъпността и на непреклоността. Можем добре да го усетим, като посетим поне две чудесни дестинации в планинската вътрешност на острова.

Първата е пролома Самария, един от най-дългите в Европа, който прерязва дълбоко през Бялата Планина (Лефка Ори) в западната част на острова. Да минеш през цялата клисура си е неизпускаемо събитие за любителите на преходите. Въпреки че става въпрос за цели 15-16 километра в дива местност, походът не изисква силна физическа подготовка, но пък не е и толкова лек, особено за колената и стъпалата.

Последното го казвам, защото преходът всъщност представлява едно голямо слизане от върха на планината към морския бряг на юг. Препоръчителният начин е да отидете рано сутрин до селото Омалос горе в планината, където дори и лятото по това време на денонощието си е мразовито, и започвате да лъкатушите надолу през гората по добре утъпканата и обозначена пътека. Добре е да се започне рано, за да избегнете тълпата от други туристи (доколкото може) и за да не попадате под директните лъчи на следобедното слънце, когато стигнете до дъното на каньона в последната част на прехода – защото там няма сянка.

По пътя ще се дивите на природните красоти на Крит и сменящите се пейзажи от гори до голи импозиращи скали, които в най-тясната част на клисурата се приближават само на три метра едни от други. Ако сте късметлии, може да видите и екземпляри на дивата планинската коза ибекс да пасат наоколо.

Проломът има и дълбока връзка с критската бунтарска душа. Самария всъщност се намира в сърцето на регион, наричан Сфакия, който е известен с бунтовната натура на местните жители – доказано такава през вековете. Сфакиотите още през византийски времена са си спечелили привилегии от императора да не плащат данъци заради военна помощ, която са оказали против нашествията на арабите. Та логично, последвалите опити за господстване от венецианци и османци са приети доста настървено от тези свободолюбиви планински люде. Те стоят и зад цели четиринайсет бунта по време на венецианското владичество! Един от тях е известен като Пилешката война. Той се случва през 1470 година, след като местните отказват да правят плащания по следният любопитен данък – всяко критско семейство трябвало да дава по една кокошка на венецианският администратор в тяхната област. Сфакиотите решили да дават яйца, с довода че венецианците сами могат да си ги измътят, докато станат кокошки. Цялото нещо довело до наказания от страна на властите, което пък предизвикало въстание, и така три години докато накрая налогът просто бил отменен.

Като излезете от пролома, ви остават още два километра до село Агия Румели, където можете заслужено да си топнете изтощените крака в индигово-синьото море и да хапнете местния специалитет – сфакиянска пита. Представлява нещо като палачинка (или много тънка баница), напълнена с деликатното местно сирене мизитра и полята с мед. За нея  през 1919 г. немският филолог професор Михаел Дефнер възкликнал: „О, Боже! Никой крал на този свят даже не е пробвал толкова вкусен пай!“.

Критските въстания са били много, но има едно, което е оставило голям отпечатък върху местната история и се счита за висша изява на местен патриотизъм – въстанието от 1866 г. По това време Гърция вече се е освободила от османско иго, но Крит все така остава под суверенитета на султана. Тук можем да видим паралели и с нашата история, например как Македония и Одринска Тракия не влизат в границите на България след Освобождението, въпреки първия ентусиазъм след Санстефанския договор.

Както България има своето Априлско въстание и трагедиите в Батак и Перущица, така и Крит има битката в манастира Аркади. И днес можете да го посетите, качвайки се пак в планинската вътрешност на острова. Първото, което ще ви изненада, е как не прилича на православен манастир. Отвън има солидна правоъгълна форма с дебели стени, което повече го оприличава на военен форт, отколкото на храм, а вътре става още по-интересно.

Снимка: Авторът

Манастирът Аркади е основан навярно през 16-и век и затова свидетелства църквата в двора му, която е прекрасно архитектурно бижу с барокова фасада – културно наследство от венецианското владение. На мен ми напомня на католическите мисии в Мексико и Калифорния, основани от испански монаси, а тук човек лесно може да си представи, че се намира в сцена от Дивият запад.

Манастирът е станал известен и като център за златоткани литургични дрехи за православното духовенство, като красиви текстилни изделия са изнасяни далеч отвъд Крит. Но днес е най-известен като кървава сцена на сражение между турския башибозук и въстаниците и селяните от околностите, които са се укрилваи зад стените. В крайна сметка османците пробиват една от станите и влизат в двора на манастира, където започва сеч. Игуменът, заедно с жените и децата, са се били скрили в барутният погреб. Знаейки че, който не загине, ще бъде продаден в робство, монахът решава да запали фитила и да прати всички в небитието.

Барутният погреб с липсващия покрив е запазен и до днес със сцена, изобразяваща трагичния момент.

Текстът е част от бр. 110 на сп. "Икономика". Публикува се в Economic.bg по силата на партньорско споразумение между двете медии.