Икономистите не могат да решат дали минималната заплата е хубаво нещо

Икономиката предполага, че минималната работна заплата е лоша идея. Пазарът на труда, според елементарната икономика, е като всеки друг пазар. Работи най-добре, ако заплатите се определят според търсенето и предлагането, а не от друг фактор, като например правителствени правила. Както правителството не определя минимална цена за блузи или авокадо, така и не трябва да казва на работодателите каква е най-малката сума, която могат да плащат на служителите.

Стандартната икономическа теория гласи, че определяна от правителството минимална заплата носи риск от загуби на работни места, тъй като може да има някои работодатели, желаещи да наемат работници на заплата под минималната, а някои безработни биха приели работодател, който плаща под този минимум. Налагайки минимална заплата, правителството нанася вреда както на работодателите, така и на служителите, а това от своя страна води до увреждане на производителността на икономиката.

Когато обаче скорошно изследване установи, че рязко повишение на минималната работна заплата в Сиатъл е довело до загуба на работни места и по-малко отчетени часове работа за нископлатените служители – точно това, което теорията за търсенето и предлагането би прогнозирала – това доведе до разгорещен дебат сред икономистите. Основните оплаквания на тези, които откриха проблеми в проучването, беше, че определи видове работници, които могат да извлекат полза от повишаването на заплатата, са изключени от анализа.

Минималната заплата се превърна в бойно поле за икономистите. Томас Леонард от Принстънския университет пише, че количеството енергия, което отива за аргументиране на минималната заплата значително надхвърля важността ѝ като политически въпрос. Въпроси като устройството на здравно осигуряване, данъчната политика и реформата на правото са по-важни политически въпроси, смята той. По-малко от 2% от американските работници са получили заплати на минималното ниво или под него през 2016 г.

Леонард смята, че минималната работна заплата генерира толкова много тревога, защото удря право в сърцето на възгледите за свободните пазари. Ако минималната заплата е добра политика, тя преобръща цялата общоприета икономическа теория.

Да започнем от началото

Корените на минималната заплата са проследени до работнически движения в индустриализиращи се страни през XІX в. Много часове, ниски заплати и липсата на сигурност са накарали профсъюзите и социалните реформатори да се застъпват за различни закони, които да защитават работниците във фабриките. Първите закони за минимална работна заплата, които са се появили през 1890-те в Нова Зеландия и Австралия, както и през 1900-те години в Обединеното кралство, не са били минимумите за заплатите в национален мащаб, както са днес, а минимуми за конкретни отрасли, където е имало опасения, че експлоатират работниците.

В САЩ минималната заплата се появява през 1910-те години, но само в някои щати и само за жени и непълнолетни. През 1938 г. САЩ определя за всички минимална заплата от 25 цента на час и оттогава я повишава периодично (минималната заплата не е обвързана с инфлацията).

Още от началото е било ясно, че минималната заплата ще бъде тест за икономическата теория. „Работата на този виртуален фиксинг на минимална заплата ще бъде наблюдавана с интерес от икономистите”, пишат икономистите Беатрис и Сидни Уеб в тяхната книга „Индустриална демокрация” от 1897 г.

Макар икономистите да са обсъдили достойнствата на минималната заплата през XX в., сериозен емпиричен анализ по въпроса липсва до 70-те години, пише Леонард. От този момент икономистите започват да анализират въздействието на минималната заплата, изследвайки статистически какво се е случило с работните места във времето, когато тя е била повишавана. Тези изследователи установили, че долният праг на заплатата е премахнал известен брой работни места от икономиката, но не могли да постигнат съгласие колко точно.

До 80-те години било общоприето, че минималната заплата е имала негативен ефект върху заетостта. Анкета на дипломирали се студенти от най-добрите икономически програми в САЩ през 1987 г. показала, че над 70% са съгласни, че минималната заплата „увеличава безработицата сред младите и неопитни работници”. 18% не са били съгласни с това твърдения, а 9% не са имали мнение по въпроса.

Второ мнение

Повратна точка в дебата за минималната заплата настъпва през 1993 г., когато Дейвид Кард и Алън Крюгер,  икономисти от Принстънския университет по това време, публикуват статията „Минималните заплати и безработицата: Примерно проучване на индустрията за бързо хранене в Ню Джърси и Пенсилвания”. Изследването разглеждат влиянието на увеличението на минималната заплата в Ню  Джърси от 4.25 на 5.05 долара. Те сравняват резултатите от пазара на труда в сферата на бързото хранене в Ню Джърси със тези от съседната Източна Пенсилвания, където минималната заплата не била повишена. Кард и Крюгер не отрили разлика.

Двамата публикуват книгата „Мит и измерване: Новата икономика на минималната заплата”, в която напълно защитават определянето на праг за заплатата. Те също така установяват, че резултатите от експерименти, подобни на тяхното проучване в Ню Джърси, не показват ръстове на минималната заплата да водят до спад на заетостта. Всъщност те твърдят, че редица проучвания показват, че минималната заплата има положителен ефект върху заетостта. По-ранните изследвания, обясняват те, са погрешни, защото се базират на статистически способи, които слабо изолират ефекта от минималната заплата в сравнение с други фактори.

Някои икономисти са ужасени от позицията на Кард и Крюгер. „Както никой физик няма да твърди, че „водата тече нагоре”, никой себеуващаващ се икономист не би могъл да твърди, че повишенията на минималната заплата увеличават заетостта. Такова твърдение, ако е сериозно напреднало, става равносилно на отричане, че има дори минимално научно съдържание в икономиката и че вследствие на това икономистите не могат да направят нищо друго, освен да пишат като застъпници на идеологически интереси”, пише през 1996 г. в The Wall Street Journel икономистът Джеймс Бюканън, който е носител на Нобелова награда.

Настояще

Изминали са две десетилетия, откакто Кард и Крюгер правят своя аргумент в подкрепа на минималната заплата и те до днес се придържат към него. През октомври 2015 г. Крюгер написа в The New York Times, че увеличаването на американската минимална работна заплата от сегашните 7.25 долара на 12 долара на час до 2020 г., ще направи повече добро, отколкото лошо. Позицията на икономиста вече не е необичайна. През 2012 г. съвместен доклад от Световната банка, Международния валутен фонд (МВФ) и Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) препоръчва правителствата да определят минимална заплата.

Въпреки това спорът продължава да се разпалва икономическия свят. Работата на Кард и Крюгер е оспорена из основи, както от методологична гледна точка (данните им са ненадеждни и краткосрочни), така и от теоретична. И още много години на противоречиви резултати от изследвания и критики на методологията им ни предстоят. Докато икономистите решат дали минималната заплата е хубаво нещо или не.