Когато стане дума за заплати

Покупателната способност на средната работна заплата в България скъсява дистанцията с всички страни от ЕС, освен Румъния, която ни изпреварва пред последните години

Когато стане дума за заплати, всеки има мнение, но далеч не всяко мнение заслужава внимание като отправна точка за правене на политики. Заплатата е нещо крайно лично, което, напълно разбираемо, често пренася дебата в територията на чувствата, оставяйки числата настрани. Това е плодородна почва за разцвет на популизъм, поради което иначе незаменяеми и често несвързани с правителството думи като „заплата” и „доход” се прескачат из устите на управляващи и опозиционери. Следват „лесни решения” в посока нагоре, по чиято честота в медийното пространство можем бързо да познаем къде се намираме в политическия цикъл.

Така голяма част от работата на анализаторите на трудовия пазар у нас се свежда до разбиването на митове, чието приемане от широката публика може да доведе до налагане на пагубни за пазара на труда политики. Това ще се опитам да направя и тук, поне що се касае до някои от най-често повтаряните и криворазбрани „истини” за заплащането в България. Ще разгледам три мита:

1)      Заплащането в България не настига средното в ЕС

2)      Минималната заплата може да бъде инструмент за борба с бедността

3)      Статистиката лъже, няма ръст на заплатите 

Заплащането в България не настига средното в ЕС

По какъвто начин и да го смятате, това, което остава за наетите спрямо общо произведеното  в България постепенно настига средните нива за ЕС. В периода между 2007 и 2016 г. относителният дял на компенсацията на наетите лица в брутната добавена стойност се повишава от 38% на 48%, докато средното ниво за ЕС нараства от 52% на 53%. Това означава, че българските работници получават под формата на заплата все по-голяма част от произведеното в икономиката, като вече доближаваме средните нива за ЕС.

Самата средна брутна заплата в този период нараства от 431 на 962 лв. месечно. Това е ръст от 123% при обща инфлация от 31% за същия период, голямата част от която е в началото на периода. Част от този ръст, разбира се, се дължи на постепенното изсветляване на икономиката, за което от известно време подсказват както изпреварващият ръст на заплатите в частния сектор, така и по-добрите от очакваните приходи от подоходни данъци. Но дори да приемем, че българите са крили общо 50% от трудовия си доход през 2007 г., а вече всичко си декларират, ръстът на заплащането пак остава значителен, особено на фона на кризата по средата на периода, който разглеждаме.

Покупателната способност на средната работна заплата в България скъсява дистанцията с всички страни от ЕС, освен Румъния, която ни изпреварва пред последните години. Когато се правят такива сравнения трябва винаги да се гледа именно покупателната способност, тъй като тя премахва ценовите различия в отделните страни. Европейската статистика е категорична, че процес на застигане действително се случва. Докато през 2001 г. средната заплата у нас е имала едва 10% от покупателната способност на тази в Люксембург, през 2015 г. този процент нараства до 29%. Сравнения с други страни, между които Германия и Белгия, са ясно видими на графиката. С други думи – средностатистическият български работник продължава да е три пъти по-беден от, например, немския такъв, но само през 2007 г. той е бил 5 пъти по-беден от него, а в началото на века разликата е била близо 7 пъти.

Истина е, че в някои държави, особено Гърция, заплатите спадат и затова ги настигаме по-бързо. Истина е обаче и че в някои страни заплатите бяха (и продължават да бъдат) прекалено високи на фона на производителността и качествата на местната работна ръка. Истина е, че разликите в номинално отношение са все още значителни и са една от основните причини за сезонната, а и дългосрочната трудова миграция. Истина е също така, че още сме далеч от дори средно богатите страни, но застигането е факт и всякакви спорове по този въпрос са абсурдни. При липса на грешни политики застигането ще продължи, а при прилагането на правилни такива – ще се ускори и усети по-бързо от повече работещи българи.

Минималната заплата може да бъде инструмент за борба с бедността

Тази теза е любима дъвка на синдикатите, която често се преплита с понятието „работещи бедни”. Нека първо изясня именно това масово неразбирано понятие.

Данните за дела на работещите бедни произтичат от ежегодното изследване на НСИ за доходите и условията на живот (EU-SILC). Там „бедността” е характеристика на домакинството, а икономическата активност (в случая наличието на работа) е характеристика на всяко отделно лице. Ако едно лице работи, живее само и получава минимална работна заплата (дори без никакви други доходи) то няма как да е „работещ беден” по простата причина, че минималното заплащане е по-високо от линията на бедността. Тъй като повечето хора обаче не живеят сами, техните доходи (включително несвързаните с трудова дейност) се разпределят на лице от домакинството по начин, който взима предвид факта, че лицата освен доходи, споделят и разходи. Най-просто казано, ако всички доходи на едно четиричленно домакинство произтичат от заплатата на едно лице, а домакинството се състои от двама възрастни и две деца, общият им доход не се дели на 4 (колкото са членовете на домакинството), а на 2,1. Първият възрастен е с тегло 1, вторият с тегло 0,5, а всяко дете е с тегло 0,3.

За да не бъде беден работещият в това домакинство, той трябва да получава чиста (нетна) заплата от минимум 648 лв. Видно е, че човек с подобна заплата няма как да бъде „беден”, ако издържа само себе си, тоест „бедността” произтича най-вече от липсата на работа при втория възрастен в домакинството, а не от нивото на заплащане на първия. Както и да го смятаме, няма как минималната заплата да има отношение към доходите на този човек в скоро време.

Така стигаме до минималната заплата като инструмент за борба с бедността. Разбивките на доходите на домакинствата по децилни групи показват ясно, че доходите от работна заплата формират едва 31% от доходите на най-бедните 10% от българите. Огромната част от тях не работят, поради което повишаването на минималното заплащане няма да има ефект върху техните доходи. В общия случай това са или самотни пенсионери, или лица, живеещи в многочленни домакинства, голяма част от които от ромски произход. Връзката с пазара на труда при огромна част от тези хора не е напълно абстрактна, но е пренебрежима дотолкова, доколкото основните причини за ниски доходи са възрастта, броят на членовете на домакинството, неграмотността, териториалната изолация, гетоизацията и други аспекти на социалното изключване, а не размерът на потенциалния трудов доход (независимо дали става дума за минимална заплата или по-високо заплащане).

И още нещо: колкото по-висока е минималната заплата, толкова по-трудно е за лица с ниско образование и умения (голяма част от бедните) да си намерят работа. Съгласете се, че ако човек не е могъл да си намери работа за 380 лв. през 2015 г., 420 лв. през 2016 г. и 460 лв. през 2017 г., шансът да то направи за 500 лв. през 2018 г. е минимален. Разбира се, съществува аргументът, че част от бедните не търсят работа, тъй като заплащането, което могат да очакват да получат, е прекалено ниско. Къде обаче се чупи балансът между интересите на първата група (която иска да работи, но няма уменията) и тези на втората (която вярва, че има уменията да работи, но за повече пари, отколкото ѝ предлагат)? Във всеки един момент политиката по отношение на минималната заплата трябва да преференцира една от тези две групи за сметка на другата.

Статистиката лъже, няма ръст на заплатите

Това е може би най-трудният за оборване от разглежданите три мита. Труден е, тъй като средностатистическият българин няма достатъчно знания в сферата на статистиката и обикновено добрите новини биват посрещани „на нож”, а лошите – с някаква странна форма на ентусиазъм. Коментари от типа „двама души – единият с 1000 лв. заплата, а другият - с 200 имат средна заплата 600 лв.” са забавни дотолкова, доколкото описват именно това – двама души.

Двамата души обаче са основното нещо, което статистиката няма право да анализира. Всеки, опитал се да направи национално представително проучване (и то покривайки минимума изисквания) знае колко души трябва да попита, за да може после да излезе и да твърди нещо. И никой не знае и не прави това по-добре от НСИ. Статистиката може да сбърка в мащаба, но рядко бърка в посоката, а дори да сбърка веднъж, реалността предизвиква корекция в последващи изследвания. Тези за работните заплати и доходите в България са достатъчно представителни, многобройни и редовни, за да разсеят всякакви съмнения за повишаващото се благосъстояние на средностатистическия българин.

Има разбира се и друго – шансът някой безработен или подминат от увеличението на заплащането потребител на социалните мрежи да изрази възмущението си е много по-висок от този лице с увеличен трудов доход да каже „да, моята заплата я вдигнаха, нещата се подобряват”.

И все пак, тъй като стигнахме отново до „средното”, следва да отдадем внимание на основният канал, по който идват изкривяванията за нивото на заплатите и доходите в страната, а именно – ключовата роля на столицата. Разбира се в обществото ни има и други причини за значителното неравенство по отношение на размера на работните заплати. В частност, наблюдаваме траен процес, който можем да обобщим с фразата „цената на ниското образование става все по-висока”. На практика през 2014 г. (за когато се отнася последното структурно изследване на заплатите на НСИ), едва 30% от българите получават заплата, която е равна или по-висока на средната в страната. Причината за това е все по-явната връзка между образованието и нивото на заплащане.

Между 2002 и 2014 г. заплащането на лицата с начално или по-ниско образование е спаднало от 82% на 58% от средното заплащане за страната. При лицата с основно образование спадът е от 80% на 64%, а при среднистите – от 88% на 76%. Ръстът е на практика ограничен до висшистите, което не значи, че заплатите на другите групи не нарастват (дори напротив), но значи, че с всяка следваща година образованието играе все по-голяма роля и заплатите на висшистите нарастват по-бързо от тези на останалите работещи. Изключения, разбира се, винаги има и в двете посоки, но нито политики, нито обществено разбиране за някакъв тип проблем могат да се градят на тяхна база.

Вместо заключение

Не може да съществува сериозен и аргументиран спор по темата „повишава ли се заплащането и благосъстоянието на работещия българин”. Можем да спорим за интензитета на този процес в различните региони и икономически дейности в страната. Можем да спорим за причините за тези различия. Нито една то тези дискусии обаче не може да се състои докато някъде из залата някой крещи: „доходите падат, безработицата расте, все по-бедни сме”. Тези три неща просто не са истина. Всъщност те не са нищо друго освен инструмент, който едновременно  обслужва политически интереси и заглушава реални проблеми.



Източник: Институт за пазарна икономика

Ако сте харесали статията, можете да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter или да използвате нашия RSS фийд канал, за да не пропуснете нищо интересно от Economic.bg.


Етикети: заплата | доходи | домакинства | Явор Алексиев