Преоткриване на Северозапада: мисията е възможна

Районът на Северозападна България е най-бързо обезлюдяващият се и най-слабо икономически развит в цялата страна. Неслучайно носи нарицателното „Северозападнала“ България. Дали заради слабо развитата инфраструктура, или заради липсата на интерес от страна на политическата класа, през годините природните дадености и стратегическото местоположение на региона не успяват да бъдат оползотворени по ефективен начин.

На този фон обаче двама ентусиасти решават да направят къщи за гости в две села в района, опитвайки се да върнат поне малко живота в тях и да покажат, че най-западналият край на България всъщност може да се похвали с множество забележителности, които да стимулират развитието на туризма.

Село Яньовец е почти обезлюдено, а в село Горни Вадин малкото останало население е застаряващо. Данните на Националния статистически институт (НСИ) от преброяването на населението миналата година сочат, че жителите на Яньовец са едва 12, а тези на Горни Вадин – 183. И въпреки че в последното живеят малко повече хора, то за последните 10 години населението е намаляло наполовина. По-голяма част от живущите в двете села са на възраст над 65 години. Двама души обаче виждат потенциал и решават да го развият, така че отдавна застиналите във времето кътчета, да бъдат събудени за едно ново начало.

Село Горни Вадин

Село Горни Вадин е разположено точно на брега на река Дунав и от другата страна се вижда румънският бряг. Намира се в община Оряхово, област Враца. Като повечето села в тази област, преди години жителите са били много повече. До преди по-малко от 50 години в селото е имало основно училище и детска градина, но с течение на времето малко по-малко жителите започват да намаляват. Липсата на препитание кара някои да избягат в по-големите градове, а други –  заминават да търсят късмета си в чужди страни. Така само след едно поколение детската градина и основното училище престават да функционират.

Хората си спомнят и за пристанището, което е било работещо преди време. Тогава корабите са спирали именно в селото и са разтоварвали стоката. Сега пристанището е превърнато в рибарски кей.

По-голяма част от живущите в момента са пенсионери. Издържат се от малките пенсии и от това, което сами си отгледат в градините. Някои от тези, които все още са в трудоспособна възраст, пътуват всеки ден и работят в съседните общини. Риболовът също е добре познат и усвоен занаят.

Пътищата до селото са осеяни с дупки. Неслучайно преди време жителите му се прочуха с това, че асфалтираха сами пътя. Водопроводната мрежа е остаряла, а повечето къщи разполагат със септични ями. Токът също често спира и оставя хората на тъмно и без топла вода.

И въпреки тези битови затруднения хората в селото са задружни и щастливи. Градините им са прекопани и подредени по конец. Основно отглеждат кокошки и тук-там по някое прасе. Всичко това обаче е достатъчно, за да им осигури основното препитание през зимните месеци. Никой в селото не се оплаква. Напротив – оползотворяват свободното си време, като си ходят на гости, както се казва „на раздумка“. През последната година тема на разговор е и стартиралата къща за гости в селото.

31-годишният Георги Стефанов, доскоро IT специалист в голям телеком, работещ в София, решава да зареже големия град и да започне да развива собствен бизнес. Връзката му със селото е топла, защото в него са останали да живеят родителите му. Преди малко повече от две години чува, че техен съселянин продава триетажна вила в селото. Решава да я купи и да я превърне в притегателен център за туристи. Началото не е лесно, защото стартира по време на пандемията. Пътят след това също не е осеян с рози, но в момента Георги посреща и изпраща гости непрекъснато. На въпрос какво го накара да купи стара вила, да я ремонтира, да я развие в къща за гости, и то в село, чието име малко хора са чували, Георги казва:

Не можех да гледам как селото се руши. Има потенциал и исках да покажа точно това. Ако ние, младите, не сме тези, които започват да променят нещо, то няма кой.“

Вложението от над 60 хил. лв. ще се изплати след 4 – 5 години. Едва тогава Георги ще почне да печели от къщата. През това време не спира да я обновява. Вилата е напълно ремонтирана със собствен труд, разполага с голяма механа, достатъчна да събере 15 – 16 души. Отоплението е осигурено от климатици и огромна камина. През лятото в двора е разположен огромен басейн с чадъри и шезлонги. Георги е осигурил и барбекю със скара на дървени въглища.

Най-голямото предимство на вилата е това, че е разположена непосредствено на брега на реката. От трите тераси гледката към Дунав е незаменима. Всеки, който реши, може и да плажува на реката или пък да лови риба. Пред вилата има и чешма с минерална вода, подходяща за кратки душове.

Георги се опитва да предлага различни занимания на гостите. От това лято гостите може да се повозят с моторница по реката. Когато времето е по-студено, в къщата има обособена огромна библиотека с книги и множество играчки за по-малките гости. Така с чаша вино в ръка, на уютно, всеки може да забрави за забързаното си ежедневие и просто да се потопи в живота на село, който често е много по-спокоен от този в града.

Искам и работя върху това да почнем да предлагаме и храна на гостите, но приготвена само с продукти от градината“, казва Георги.

31-годишният мъж разказва, че най-голямата му борба е била с оператора на електроразпределителната мрежа. Писал е множество писма до „Електрохолд“, за да може да бъде решен проблемът с внезапното спиране на тока в селото. С областното пътно управление на Агенция „Пътна инфраструктура“ също е комуникирал в опит да бъдат поне запълнени дупките по пътищата, водещи до селото.

Ако пътищата не са направени, никой няма да иска да идва в селото. Никой няма да иска да си счупи колата, за да дойде на почивка тук“, обяснява той.

Въпреки това къщата за гости се радва на доста посетители. Главно я наемат големи групи от млади хора от Плевен, Враца и по-големите градове в района, за да избягат от ежедневието и да си организират приятелски събирания. На територията ѝ вече са били провеждани и няколко тиймбилдинг събития. Георги казва, че вече дори получава запитвания и за Коледните и Новогодишни празници.

Жителите на селото пък се радват, че виждат и други хора, освен съселяните си. Казват, че нямат проблем с това, че къщата за гости функционира и че през селото преминават „чужди“ хора. Напротив – насърчават Георги за това, че се опитва да направи нещо хубаво за селото им.

Село Яньовец

Ако опишем село Яньовец като „скрита крепост“, няма да сбъркаме. За тези, които не са упътени как да стигнат до него, то е почти неоткриваемо. Разположено е в долина, заобиколено от възвишенията на най-южната част на планинския рид Венеца. Намира се в община Димово, област Видин. Само една малка табелка оказва пътя към селото. Самият той е асфалтиран, но две коли трудно биха се разминали по него.

Гледките на диви животни, като сърни, са често срещани тук, защото селото е буквално „сгушено“ в гората. Един главен път и 3 улички – толкова е голямо селото. Въпреки че статистиката на НСИ сочи за 12 жители, те най-вероятно са много по-малко. Повечето къщи тук са изоставени още преди години. Сега се виждат светлини единствено в 3 – 4 къщи, в които има постоянно живущи.

И тук преди години обстановката е била различна. Хората главно са отглеждали животни, като овце, крави и други. Някои още си спомнят звука от звънчетата, когато животните са били изкарвани на паша. В близост до селото нивите са се обработвали задружно от семействата и са осигурявали препитанието на жителите. Съдбата на селото не е по-различна от тази на всички други села в България. Хората си тръгват, нивите пустеят или се изкупуват, звънчетата на животните спират да се чуват и всичко застива.

42-годишният Ивайло обаче решава да направи къща за гости в селото, за да може туристи да се радват на спокойствието и да се наслаждават на природата на селото. Въпреки че живее и работи в София, Иво вдъхва нов живот на семейната къща в Яньовец и я прави уютна и гостоприемна. На въпрос какво го мотивира в начинанието му, той отговаря:

Това е къщата на семейството ми, на моите роднини. Не исках да я оставя просто да се руши с времето.“

По традиция старите къщи са били строени на два етажа, като на първия са били разположени помещенията за животните, а на вторият – семействата. И къщата на Иво не е изключение от това правило. Заради това, когато започна ремонтът ѝ, той среща най-големи трудности с първото ниво. Една от стените е буквално камък, с много неравности. Докато придобие вид на права стена, макар и не гладка, минава доста време и Иво влага големи усилия. В момента стената е запазена почти в автентичния си вид.

Беше адски трудно. Такъв материал трудно се разбива. Не всичко стана от раз, но пък с много воля и постоянство, мисля, че се получи добре", разказва Иво. 

Цялата ремонтна дейност по къщата и двора е направена от него и група приятели. Инвестицията е над 20 хил. лв. На първият етаж е обособена механа, с отделно кухненско помещение и баня. На вторият са разположени спалните и още една баня. Има и малък хол. За да запази старите традиции всички да се събират около трапезата, Иво купува по поръчка огромна маса от дъбов масив. Дворът е превърнат в райска градина с много цветя и зеленина. Има барбекю и обособен кът за хранене. Голямото предимство на къщата е това, че непосредствено зад двора се открива гледката на необятна гора. През зимата отоплението е осигурено от две печки на дърва. Така гостите може да се наслаждават на приятна обстановка, да се отърсят от мислите си и да чуват единствено пукането на горящите дърва. 

Къщата посреща гости вече от няколко години, а обратната връзка е повече от положителна. Освен че туристите имат възможност да бъдат в досег с природата и да избягат от бетонните градове, наблизо се намират и други забележителности – пещерите Венеца и Магурата, прочутите Белоградчишки скали, крепостта Баба Вида.

Иво и Георги казват, че понякога „избягалите“ хора от селата се връщат в тях. Някои, за да видят остаряващите си роднини, а други – просто да си отдъхнат. Всички те знаят, че единственият спокоен пристан, който може да намерят, е родното място.