Американски урок за българското образование

Качеството на образованието в България е общопризнат проблем. Коментатори, които по други теми рядко постигат съгласие, кимат утвърдително, когато се заговори за просветна реформа. За съжаление, предложенията за промяна на ситуацията в държавното образование, циркулиращи в общественото пространство, са меко казано неоригинални, ако не и потенциално зловредни. Това пролича и от предизобрните програми на партиите.

Те включват повече пари, по-високи заплати за персонал, повече уважение(?), по-добри учебни програми, по-добра материална база, по-добра връзка с бизнеса и др.

Ниските заплати, липсата на престиж за учителската професия и останалите изброени проблеми са просто симптоми, които предложените решения по-скоро ще замажат  и дори влошат в дългосрочен план. Причината за това е видна – наливането на пари в проблематични системи стимулира възпроизвеждането на вече съществуващите лоши модели, подтиква продължаването им във времето. Повече пари за учители и училища, които работят по същия начин, ще доведат ли до по-знаещи и по-будни ученици? Когато стимулите ти казват – пари можеш да получиш не като положиш усилия, за да предоставиш добър продукт (качествено образование), а чрез извиване на ръце (на данъкоплатците) – изборът е лесен.

Всъщност чуждият опит може да е чудесен пример за това какви са последствията от установяването на една или друга институционална рамка.  Какво се случа с козметично реформираната в определена посока система, когато запазим същия, стар и неработещ фундамент? Урокът за стимулите и същността на институциите е стар, за него говори още Адам Смит в „Богатството на народите”, но той не е научен нито у нас, нито, както се разбра преди  три години, в Съединените щати.

Това си пролича от разкрития през 2009 г. скандал в американската образователна система. В основата му стои управата на така наречения училищен район в Атланта, щата Джорджия – замесени са 178 учители и училищни администратори, които седят в основата на схема за подправяне на ученически тестови. Водач на конспирацията е служителка, натоварена с управлението на държавните училища в Атланта, която през 1999 г. дава тригодишен срок на школата да достигнат наложения от щата минимален резултат на ученическите тестове. Директорите не се справят и тя уволнява 90% от тях.

Дотук добре, може би  ще се окаже, че държавните училища има как да бъдат контролирани, насочени в правилната посока, лошите администратори да бъдат наказани – просто трябва по-твърда ръка. И наистина, това, което последва назначаването на д-р Бевърли Хол за ръководител  и уволнението на директорите , са години на възход в тестовите резултати – училищата в Атланта са давани за пример, а управляващите ги служители – представяни като герои.  Валят награди, признание и покани от Белия дом. Всичко е чудесно, докато журналисти от местен вестник не се усъмняват в статистически невъзможните резултати.

Схемата, разкрита от The Atlanta Journal –Constitution, е прозаична – най-овластените чиновници успяват да принудят или убедят повечето от подчинените си да поправят сгрешени въпроси в ученическите тестове. Това се случва години наред и като резултат учащите не получават повече знания, но пък според стандартите показват все по-добри резултати. И, може би, ако не бяха станали твърде арогантни в лъжите си, Хол и съзаклятниците ѝ, щяха все още да се справят „чудесно” и да получават поздравления от медии, синдикати и политици.

Както много подобни, това е история за стимулите – хора, оказали се в определена ситуация, действат според това накъде ги насочват обстоятелствата. При държавните училища (български или американски) този, който трябва да бъде задоволен, е политикът или висшият чиновник. Заради това, независимо по колко начина моделът се проваля, истински промени не настъпват – спускат се само нови наредби и правила, които да бъдат заобикаляни.

 Няма го основният мотив за промяната – държавното образование не се финансира от потребители, които свободно правят своя избор за това кое е качествено и си струва да съществува и кое не е и съответно е пилеене на ресурси. Решенията са в ръцете на бюрократи, които имат свои интереси, които често се разминават с търсенето на най-доброто качество на най-добрата цена. И още повече, имат финансиране, което получават по съвсем друга линия, абсолютно независима от представянето им – става дума за данъците.

 Независимо колко хубави сгради се построят или колко добре са възнаградени учителите, когато от училището се иска не качествен продукт, а процент завършили или няколко отличника, то няма как да се очаква образователната система на иновации и високи резултати. Нито една революция не е направена от чиновници с чужди пари; за промяна трябват предприемачи и свободен пазар.

Експертен клуб за икономика и политика (EКИП), www.ekipbg.com