Европейски банков съюз – не, благодаря

Десислава Николова, Институт за пазарна икономика

През последните седмици идеите за т.нар. банков съюз в рамките на ЕС придобиват все по-ясни очертания. На 12 септември Европейската комисия публикува пакет от регулации, които да поставят фундамента, върху който да се изгради банковия съюз. Де факто, ако тези идеи се реализират, банковият съюз ще представлява един от стълбовете, около които ще започне да се изгражда лелеяният от редица европейски политици икономическия федерализъм в Европа.

Към момента в икономическата теория понятие като „банков съюз” няма. Това, което ЕС има предвид, когато говори за банков съюз са следните три елемента:

1/ общ надзор над банките в еврозоната (и на тези банки от страните-членки от ЕС, които са се присъединили доброволно към механизма) от страна на Европейската централна банка;

2/ обща схема за гарантиране на депозитите;

3/ общ механизъм за оздравяване и рефинансиранe на проблемни подопечни (или по-точно, „под-надзорни”) банки.

Всъщност, изграждането на концепцията за Европейски банков съюз започна точно от третия елемент, а именно – решението за директно рекапитализиране на европейски банки от спасителните фондове на еврозоната и по-конкретно, от Европейския стабилизационен механизъм (European stability mechanism, ESM). За да може да се случи прякото рефинансиране на банките от страна на ЕСМ се счете за необходимо преди това да се изгради общ надзор, който да съблюдава как се използва финансирането и как протича оздравителният процес за съответната банка. От друга страна, общата схема за гарантиране на депозитите цели да предотврати изтеглянето на депозити от проблемни банки или банки в проблемни страни, като предостави на техните титуляри тази допълнителна гаранция.

Планът на Европейската комисия е от началото на следващата година ЕЦБ да поеме надзора само над такива банки в еврозоната, които се нуждаят от рекапитализиране. От средата на годината би следвало да поеме такива функции по отношение на всички системно важни банки в еврозоната, а до края на 2013 г. – над абсолютно всички банки в еврозоната (плюс други извън нея, които доброволно са се присъединили).

Неведнъж сме коментирали негативите от множащите се спасителни механизми в еврозоната, чиито чадър скоро ще се разпростре и върху банките. Основният проблем се корени в т.нар. морален риск, който тези фондове създават, а именно – възможността да бъдеш спасен намалява отговорността за собственото поведение на правителства/банки и насърчава по-рисково поведение.

Тук бихме искали да се фокусираме върху редицата проблеми, които останалите два елемента на т.нар. банков съюз пораждат, а именно – общия надзор и общата гаранционна схема за депозитите.

По отношение на гаранционната схема за депозитите основният проблем, който се пренебрегва, е насърчаването на неразумното поведение на вложителите. Ако вложителитезнаят, че техните вложения са абсолютно гарантирани (до определен размер), то те няма да се интересуват особено дали банката, в която влагат парите си, е финансово стабилна и здрава.

Предвид това, че и в момента в страните от ЕС има такива гаранционни схеми, този проблем съществува и сега, но планираното създаване на пан-европейска схема ще го задълбочи. Всъщност, въпреки защитата, която имат, редица вложители в гръцки банки стабилно изтегляха средствата си от гръцката банкова система и ги насочваха или към чуждестранни банки или към други форми на спестявания.Предвид кризата в Гърция и проявленията ѝ върху гръцките банки заради техните експозиции към суверенен дълг, поведението на гръцките вложители беше абсолютно рационално. Всъщност то би следвало да насърчи и съответния отговор от кредитните институции, които губят своите вложители, а именно – да ги накара да вземат спешни мерки за оздравяването си, за да задържат клиентите си.

Това, което новата европейска схема иска да постигне, е да противодейства на тази рационалност и да убеди клиентите на проблемни банки колко е хубаво да държат парите си в тях. По този начин европейските политици ще „моделират” поредния пазарен механизъм, попаднал в тяхното полезрение, като го заменятс поредната административна схема – в случая за гарантиране на депозитите.

Проблемите около общия надзор са дори повече и по-сериозни. Ще се опитаме да обобщим основните „бомби със закъснител” по-долу:

1/ На първо място, новите надзорни функции на ЕЦБ очевидно ще дублират до голяма степен това, което в момента правят националните надзорни органи. Това дублиране, освен че ще създаде допълнителен товар за националните надзорни органи под формата на нови разходи за постоянна комуникация с ЕЦБ и увеличена бумащина, може да превърне националните надзорни институции в механични „пощенски кутии” и да ги направи по-малко отговорни за това, което се случва в банковия сектор в тяхната страна. Предвид това, че ЕЦБ най-вероятно няма да има свои представителства в страните, а ще разчита изцяло на националните органи, то общиятевропейски надзор може всъщност да намали контрола над банките, отколкото да го засили.

2/ Надзорните функции на ЕЦБ ще се финансират от такси върху под-надзорните банки, поне според предложението на ЕС. Ако това стане факт, тези банки ще бъдат натоварени с допълнителни разходи, които най-вероятно ще бъдат прехвърлени върху техните клиенти. Да, наистина, данъкоплатците няма да пострадат, както ни уверява Комисията, но само дотолкова, доколкото те не са и клиенти на банки – а такива са малцинство.

Интересно е да се види доколко планът за въвеждане на данък върху финансовите транзакции, залегнал в следващата многогодишна рамка на ЕС, също ще се реализира. Ако това стане паралелно с въвеждането на нови такси за надзор от ЕЦБ, то институциите, които упражняват едновременно и традиционно, и инвестиционно банкиране, ще трябва да поемат сериозен допълнителен данъчно-таксов товар.

3/ Очевидно вменяването на ЕЦБ на нови, надзорни функции признава провала със създаването на Европейския банков орган, ЕБО (European Banking Authority) преди 2 години. От създаването си до момента тази институция работи по написването на общи правила банките в еврозоната (за различни аспекти от тяхното финансово здраве) и провежда периодични стрес-тестове. Предвид ограниченото й поле на действие и съответно – ограничените ползи от нейното съществуване, логично би било да се предложи закриването ѝ, ако ЕЦБ разшири функциите си в посока надзор. Да, но не. ЕБО ще продължи да съществува, за да пише т.нар. книга с правила (rulebook), което накара някои наблюдатели да сравнят ЕБО с парламент, а ЕЦБ – с изпълнителна власт. Въпросът дали има нужда от съществуването на още една европейска институция с ограничени функции, обаче, остава.           

4/ Не на последно място, новите надзорни функции на ЕЦБ могат да влязат в открит конфликт с функциите ѝ по провеждането на парична политика в еврозоната. Така например, ако банките в еврозоната са ликвидно затруднени и имат нужда от евтин кредит, то тогава за тях било по-добре, ако основния лихвен процент на ЕЦБ е нисък. В същото време, обаче, този нисък процент би могъл да подкопае постигането на инфлационната цел на банката. ЕК уверява, че  ще има „китайска стена” между двата отдела на ЕЦБ – надзорният и този, провеждащ монетарната политика, но опасенията остават. Последните се подхранват и от практиката на ЕЦБ от известно време насам да налива ликвидност, като по този начин де факто отстъпва от 2%-ната си цел за инфлацията. Към момента няма никакви гаранции, че банката няма да продължи с тези противоречиви практики, а след поемането на новите надзорни функции ще се ръководи само и единствено от инфлационната си цел.

Предвид по-горе изброените проблеми, съпътстващи плануваното образувание „Банков съюз”, е цяла радост, че България в лицето на управителя на БНБ Иван Искров заяви липсата на желание или намерение да се присъединява към него.