Явор Алексиев, Институт за пазарна икономика
За по-паметливите наблюдатели на европейската интеграция, идеята на Барозу за „федерален съюз от национални държави” не е нищо ново. Само преди 9 години бившият френски президент и една от водещите фигури зад проекта за европейската конституция, Валери Жискар д'Естен, се видя принуден да премахне думата „федерален” от текста на документа под натиска на Великобритания. Това, обаче, по никакъв начин не промени съдържанието на договора, който впоследствие беше отхвърлен след провеждането на референдуми във Франция и Холандия.
Еврократите бързо научиха урока си – решенията на европейско ниво се взимат по-лесно без използване на демократични лостове, а последиците от една или друга неуспешна европейска политика индиректно се понасят от националните правителства на следващите избори. Последва ребрандиране на провалената конституция под формата на Лисабонски договор и приемането му на ниво национални парламенти, въпреки първоначалното му отхвърляне в единствената провела референдум страна - Ирландия. Именно Договорът от Лисабон положи устоите, нужни за по-нататъшната федерализация и централизация на властта в съюза.
Сега, в разгара на политическата и икономическата криза на континента, Барозу говори за „нова посока” и „нов начин на мислене”. Ако това предполага да станем свидетели на промяна в десетилетната визия на еврократите за бъдещето на Европа, то лансираната федерация определено не носи със себе си подобна промяна.
Много анализатори и към момента считат, че ЕС вече притежава част от елементите, нужни за определянето му като федерация. В същото време някои от тези, които липсват, са обект на сериозни дискусии през последните години. Такива са:
- разширяването на собствения бюджет
- създаване на система за собствените приходи
- предоставянето на ексклузивна сила на международно ниво посредством общо представителство в организации като ООН, СТО и др.
Друг важен аспект е гарантирането на еднопосочността на поетите задължения, т.е. залагането на гаранции, че държавите няма да могат да се отхвърлят от поети вече ангажименти, или да се откажат от членството си.
Много наблюдатели видяха в идеите на Барозу следи от американския федеративен модел. В действителност е малко вероятно една бъдеща европейска федерация да има подобни характеристики. Проблемът е, че за разлика от федералния модел в САЩ, запазването на сегашната структура на ЕС далеч не предвещава подобно ниво на демократичност, тъй като в момента единствено индиректно избираните членове на ЕК притежават правото на законодателна инициатива. Ако Барозу действително иска да създаде една демократична „федерация от национални държави”, той и Европейската комисия ще трябва да се лишат от огромна част от властта и правомощията си, и най-вече от монопола върху споменатата законодателна инициатива.
Дори да избегнем въпроса с функционалната целесъобразност на един „федерален съюз от национални държави”, проблемът с демократичната обосновка на една такава организация остава валиден. В момент на криза, липсата на обществена подкрепа за един такъв договор е способна да мобилизира крайно антиевропейски настроения. Ако по подобие на Лисабонския договор, Европейският съюз и сега опита да заобиколи носителя на суверенитета, а именно гражданите на отделните държави, то никой от Барозу и компания няма какво да се чуди, че се забелязва нов възход на национализма на континента. Чисто и просто – този тип движения обещават на избирателите контрол върху директно касаещи ги политики, за разлика от бюрократичния уведомителен подход, възприет от Брюксел през последните години. Независимо дали се самоопределя като федерация или не, европейският проект трябва да спечели подкрепата на своите граждани. Дали може да го стори и дали това е в интерес на самите граждани е друг въпрос.
