Войната за справедлив преход е загубена
Българите търсят месия и не гласуват за политик като Чърчил, смята д-р Константин Тренчев, президент на КТ „Подкрепа”
Сбъдна ли се мечтата на българина за истинска демокрация?
Демокрацията се прави от народ, които искрено я желае. Познавам огромен брой хора от различни социални прослойки, които упражняват широк спектър от професии, и се убеждавам, че огромна част от тях искат гарантирана посредственост. Затова социализмът толкова здраво се беше вкоренил в нашето мислене. Свободата е състояние на духа. Новото общество трябва сами да го изградим, идеална система няма, но с борба и лично ангажиране може да създадем по-съвършено обществено устройство. Това е трудно и затова повечето хора предпочитат спокоен живот без много усилия. Преходът е промяна на принципи и на мислене. В България т. нар. преход се разви по уродлив начин и според мен той ще свърши тогава, когато преобладаващата част от населението каже, че сега живее по-добре от преди.
Каква е равносметката след 25 години преход?
Смяната на системата е много трудна работа. Основното, което трябваше да се промени след 1989 г., беше собствеността. Това можеше да стане чрез нови правила. Но тя се извърши по уродлив и несправедлив начин и средствата за производство се концентрираха в ръцете на избраници. Въпросът е кой написа правилата и кой ги приложи в действие. Това са политиците и те имат имена. Да видим кой придоби собствеността в огромната й част. В офшорната тема не си струва да затъваме, там трудно се доказва какво то и да е.
Затова да се фокусираме върху светлата част от смяната на собствеността. Като изключим няколко големи западни инвестиции, заводите, фабриките, цеховете, че и банките дори преминаха в ръцете на номенклатурата, на нейните наследници и на служители от ДС. Затова хората останаха с чувството за дълбока несправедливост. Илюзия е да се надяваме, че нещата може да се върнат назад. В огромната й част тази собственост е разхитена от т. нар. назначени капиталисти, които по законен начин я придобиха.
Те не са я взели с окупация или с други силови мерки, а са я получили, като са поели и следприватизационни ангажименти за инвестиции и увеличаване на персонала. Не стига че заводите на практика им бяха подарени, но те не изпълниха договорите, подписани с Агенцията за приватизация. Агенцията за следприватизационен контрол си затваряше очите, срещу което определени нейни служители явно са получавали „скромно” възнаграждение, което не се води на ведомост. Преди време бях казал на премиера Бойко Борисов, че от следприватизационния контрол може да се вземат пари. Той се заинтригува и след проверка ми каза, че са останали 700-800 млн. лв., за които може да се води съдебен спор, другите по давност са загубени. Давността идва с времето, предполагам, че и тези пари вече са в историята, тъй като от повечето заводи нищо не остана.
Каква роля изиграха политиците в целия преход?
Три неща може да съсипят една държава - природно бедствие, чужда агресия и вътрешни фактори. Най-силен от вътрешните фактори са политиците, които въртят кормилото на държавното управление в една или друга посока. Тези хора показаха начин на живот, който е пример как да се разврати един народ. Познавам този „елит” и зная кой откъде изпълзя. Бедата е, че политиката се превърна в цел за мнозина, тъй като това е най-бързият начин да се направят пари. Познавам българските политици от 1989 г. насам, които са били по високите етажи на властта. Ще се затрудня да изброя десетина, които са били на важна обществена позиция, после почтено да са се оттеглили, така че да могат да гледат хората в очите.
Сред тях са проф. Николай Василев, който беше министър на образованието, а също и проф. Никола Василев, министър на здравеопазването. Имаше и други, които не взеха нищо, но и те се разочароваха как техни колеги грабеха с ръце и с крака и се отдръпнаха. Правят се фантастични назначения. Например министърът на търговията няма и ден трудов стаж и това е първото му работно място. От трибуната на Народното събрание той се похвали, че вече знае какво е акредитив. Все едно млад лекар да каже, че вече знае какво са слушалките или инжекцията. За да станеш добър лекар или инженер, трябват поне десет години упорит труд. Да станеш добър заварчик, са нужни минимум 3-4 години, а за да станеш депутат или министър, не ти трябва нищо – нито образование, нито житейски опит. Нужно е да имаш връзки и най-вече пари. Този модел отврати хората.
Какво ни предстои?
Разпределението вече мина, сега тече преразпределение на богатството. Задкулисието е алчно и това поражда напрежение и войни. Политиците като техни слуги са принудени да враждуват явно. И по обратен ред трябва да правим заключения кои воюват, защото те бутат политиците да се карат. Формално политиците държат лостовете на властта, макар друг да ги командва. Това няма да свърши добре за никого, включително за кукловодите и за политиците. Просто вече няма ресурси. Ако използвам медицинско сравнение, има зависимост между гостоприемника и паразита. Когато паразитите върху един гостоприемник станат много, той се изтощава и рухва. Гостоприемникът в лицето на българската държава вече не може да се държи на краката си, тъй като паразитите нямат мяра.
Какви политици избира българинът?
В България никога няма да спечели политик, който като Чърчил каже на народа си: „Обещавам ви кръв, пот и сълзи.” Тук винаги ще печелят хора, които свалят звезди, и те ще са любимци, докато хората се убедят, че това няма как да стане. Тогава ще потърсят следващия спасител и месия.
Управляващите, които и да са те, обичат да дават позитивни сигнали за българската икономика. Но при нашата прехвалена данъчна система и при евтината работна ръка става така, че чуждестранни инвеститори напускат и се местят в друга страна. Следователно нещо ги плаши. Наскоро също имаше случаи на оттегляне на големи инвеститори. Българите, които имат пари, също се боят да инвестират в родината си. Администрацията и институциите, от които зависи изграждането и пускането в експлоатация на един обект, са мудни и чакат да бъдат „стимулирани”. Тук правилата постоянно се сменят, а бизнесът иска стабилност и предвидимост.
Цялото интервю с д-р Константин Тренчев четете в новия брой (34) на списание "Икономика".