България е извън голямата геоенергийна игра

Проф. Дюлгерова, в годините на прехода български политици изразяваха амбиции България да стане енергиен център на Балканите, говореше се за т. нар. Голям енергиен шлем. Всъщност енергетика е геополитика. Как играем в тази игра?

За съжаление не играем добре. В енергийния XXI век, когато диверсификационните енергийни проекти са ориентирани от Евразия към Европа, България не съумя да изиграе добре своите карти за превръщането си в геоенергиен транзитен център на Балканите. С годините политическият ни елит вървеше по спиралата надолу в интелектуален и професионален план. 

Непоследователността, некомпетентността и силният външен натиск доведоха до политическите решения за закриване на алтернативните проекти. Освен това трансформацията на газопровода „Набуко” в Трансадриатическия тръбопровод заобиколи България. Все още остава надеждата, че газопроводът „Южен поток” не е затворена страница, но това бъдещето ще покаже. Не трябва да се забравя, че засилващият се политически дискурс в енергийната област увеличава степента на непредвидимост. Геоенергийният модел, който до началото на 2014 г. беше достатъчно устойчив, след избухналата украинска криза, както и след атентатите в Париж в началото на 2015 г., вече не съществува. 

Засилващата се политическа нестабилност, икономическа рецесия и социално напрежение не само в Европа, но и в глобален план очертават свят, в който познатите досега правила не действат. В него България е една малка песъчинка, която няма необходимия интелектуален потенциал и възможности да отстоява позиции, гарантиращи й стабилно бъдеще.

Преди 25 години българската енергетика бе на завидно добро ниво. Кой и защо в годините на прехода я доведе до днешното плачевно състояние?

Преди четвърт век България беше енергийният център на Балканите с единствената АЕЦ и с добрите перспективи за изграждането на втора АЕЦ. През годините на прехода съзнателно се разрушаваше всичко, което бе носител на държавност, стабилност и просперитет. „Пещерната” приватизация, разрушаването на промишлеността и закриването на предприятия и фабрики, които създаваха работни места и устойчивост в развитие на българското общество, доведоха до превръщането на България в гранична буферна зона на Европейския съюз. 

До 90-те години на ХХ век държавата имаше водещо място в енергетиката, но след това този отрасъл стана носител на сериозен финансов ресурс за икономическите и политическите хиени. Тази област е неизчерпаем рай за акумулиране на финансови потоци, особено в областта на диверсификацията. Всеки един от закритите енергийни проекти успя да завърти впечатляващо количество пари, които се изчисляват в милиони и милиарди евро. Все още нито един от тези проекти не е осъществен, но за някои това се оказа печелившо дело.

Защо беше приложена политика от типа „ха напред, ха назад” по отношение на трите големи проекта с Русия - АЕЦ „Белене”, нефтопровода „Бургас - Александруполис”, газопровода „Южен поток”? Не беше ли по-уместно вместо участието в подобен скъп и унизителен сценарий, да се вземе категорично решение България да се дистанцира от тези проекти?

Защо да се дистанцира, след като независимо от смяната на правителства с различна политическа ориентация, нито едно от тях не се отказа веднага от тези проекти, а това стана едва след външен натиск? А какво помогна нашето участие в проекта за газопровода „Набуко”? Не беше ли също така унизителен отказът на консорциума „Шах Дениз II” да реализира „Набуко-Запад”? Не беше ли унизително и това, че руският президент Владимир Путин обвини България за препятствията пред строителството на газопровода „Южен поток”? Не трябва да се забравя, че освен външният натиск, много силен е и субективният фактор. Негативните политически решения за енергийните проекти  бяха взети или обявени извън България по време на управлението на кабинетите „Борисов” I и II. Показателно е, че през този период колебанията и непредсказуемостта на политическо ниво се бяха превърнали във визитна картичка за България. 

Тази политика обаче не се промени и при управлението на правителството на Пламен Орешарски. В публичното пространство в България бе наложена погрешната теза за лошите руски енергийни проекти, а което е извън тях – като добро. Вярно е, че в енергийната област всичко е политика. Освен България обаче няма друга държава, която да не отстоява последователна политика, независимо от смяната на правителства и партии във властта. Европа е зависима от руския нефт и газ, но България е сред малкото „смелчаци”, които чрез русофобска демагогия зачеркват проекти, без да има алтернативи за участие. В геоенергийната политика предвидимостта е най-важният елемент, пренебрегван през последните години от българските власти.

Ще има ли за „втори живот” за „Южен поток”?

До атентатите във Франция имаше редица индикации в тази посока, но сега непредсказуемостта се увеличи многократно. Совалките на Бойко Борисов по този въпрос до Брюксел, а и възможността украинската криза да се постави под контрол, дават все още някаква надежда за осъществяването на проекта. Проблемът е, че Вашингтон неистово се нуждае от ескалация на конфликтите и напрежението, за да може да забави и да отложи във времето радикалното преструктуриране на света, при което САЩ няма да е водеща световна сила.

Премиерът Бойко Борисов лансира идеята за изграждането на газов хъб на българска територия. Има ли правителството потенциал да реализира това предложение?

Това е хубава идея, която обаче не може да се реализира. Тя зависи от въпрос, който все още не е решен. Какво значи газът да се приема от тръбата на газопровода «Южен поток», която ще излиза на българска територия от морската част? Първо, трябва да се реши проблемът с реализацията на този проект, а след това да се правят планове и да се предлагат варианти.

България е член на ЕС, но докъде може да се простират правомощията на общността да диктува какво да е развитието на нашата енергетика?

Всичко е политика, което означава, че представителите на европейските и на българските институции са трансмисия на интереси, които са в ущърб на Европа, респективно и на България. Миналата година бе показателна с това, че политиката на санкции спрямо Русия, диктувана от Вашингтон, доведе до сериозен икономически срив в европейското пространство, но пък даде възможност на САЩ да стабилизира долара и да отслаби еврото. Конфликтите и войните винаги са били в полза за американските интереси и във вреда на останалия свят. Това обаче не може да продължава вечно. Историята е доказала, че всяко начало има своя край. Какъв ще е той, бъдещето ще покаже, и то доста скоро.

Четете цялото интервю в бр. 46 на сп. "Икономика" - на пазара тази седмица.