Две крачки назад в определянето на линията на бедност

Предложението предполага отпадането на определянето на линията на бедност на база на резултатите от изследването за доходните и условията за живот (EU-SILC) тогава, когато статистическият институт е отчел забавяне на ръста на брутния вътрешен продукт, и такова се предвижда в  средносрочната бюджетна прогноза. В такава ситуация на социалното министерство ще се падне задачата да заложи линията на бедност за следващата година според своята оценка на текущите икономически условия, но без да я намалява спрямо предишната.

Съдейки по мотивите към предложената промяна в подхода, правителството е на мнение, че настоящият подход към определянето на линията на бедността не му позволява да е достатъчно гъвкаво в провеждането на социални политики в контекста на бързо влошаващи се икономически условия. Проблемът идва от обстоятелството, че в настоящата ситуация линията на бедност за 2021 г. следва, заради времевия период за изчисляване на показателите на EU-SILC, да се определи на база на състоянието на доходите на домакинствата за 2019 г. – период на ръст на заетостта и заплатите, което няма да отговаря на кризисните условия миналата година. 

С така представената постановка обаче има няколко значителни проблема:

•  Условието за прехвърлянето на линията на бедност на „ръчно управление“ е прекалено широко. Както е разписано понастоящем в предложението, това може да се случи всеки път, когато НСИ и средносрочната прогноза предполагат не само рецесия, но дори и забавяне на досегашния ръст. Такова условие обаче на практика обезсмисля формализираното определяне на линията на бедност; има голяма разлика между леко забавяне в ръста на макроикономическите показатели и истинска, разрушителна криза, която изисква предефиниране на социалните политики.
• Предложеният подход допуска, че кризисните условия водят до свиване на доходите на домакинствата. Дори и в предишната криза обаче, която доведе до много по-значим скок на безработицата и спад на заетостта от тези, които наблюдаваме на този етап в България, нямаше спад на доходите на домакинствата, което би могло да бъде причина за ревизиране на линията на бедност. Има обаче ръст на дела на бедните, което от своя страна означава и насочване на по-голям брой хора към социални помощи.
• Добавената гъвкавост от „ръчното“ определяне на линията на бедност е доста съмнителна – в периода на разписване на държавния бюджет правителството разполага с по-актуални данни за развитието на икономиката в най-добрия случай за първите две тримесечия, но не и много по-добро разбиране за състоянието на домакинските бюджети, което е от основно значение за социалните политики, към които се отнася линията на бедност.
• Повечето от социалните антикризисни мерки – описани в големи подробности в мотивите към предложената промяна в методиката – не заместват, а надграждат обичайните, и повечето от тях не са обвързани с бедност. Задържането на повишаването на линията на бедност обаче носи със себе си риск от ограничаване на кръга на хората, които имат достъп до „обичайните“ помощи в контекста на кризата, когато биха имали особена нужда от тях. Размерът на някои социални помощи – тези за хората с увреждания, например – пък е дял от линията на бедност, съответно задържането ѝ означава и задържане на ръста на помощите.
• В мотивите се прокрадва опасението от „издънване на бюджета“, което – както вече коментирахме неколкократно – не бива да е основният мотив при дефинирането на политики и бюджетирането в хода кризата. На няколко места се говори за „възможностите на бюджета“, но следва да се запитаме дали при свиване на тези възможности социалните политики трябва да са първата жертва? Във времена на икономически растеж създаването на резерви и бюджетен излишък е важна цел на всяко далновидно управление, но в криза изпълняването на вече поетите социални задължения трябва да има приоритет.
• Причината, поради която се върви към формално определяне на равнищата на ключови показатели като минималната работна заплата и линията на бедност чрез обвързването им с макроикономически показатели е, покрай всичко останало, да се ограничи възможността за употребата им за политически цели. Настоящата промяна обаче позволява при всяко забавяне на ръста на икономиката линията на бедност, а оттам социалните политики, обвързани с нея, да се ползват за трупане на политически дивидент.
• Съществува риск подходът, въведен за справяне с кризисния контекст да стане постоянен.

В крайна сметка, решението по тази тема се свежда до  въпроса кой е по-подходящият модел – линията на бедност да се определя въз основа на (малко) по-стари данни, или да се дефинира от администрацията, с единственото изискване тя да не бъде намалявана? Изложените няколко довода, по моему, ясно демонстрират че няма нужда от промяна на настоящия подход, тъкмо обратното – създава се риск от влошаване на качеството на процеса на дефиниране на социалните политики.

Източник: ИПИ