Грешният път на ЕС
В последните тридесет години имаме две сериозни счупвания на балансиращия модел
Снимка: Economic.bg/Архив
~ 5 мин.
Подобно на холивудските продукции, с техните две-три минутни видео трейлъри, представящи съдържанието на очакван хитов филм, така и водещите сили в Европейския съюз успяха съвсем наскоро да ни покажат планираното бъдеще на континента. То беше демонстрирано чрез драматичното гласуване в Европейския парламент на т.нар. „пакет Мобилност“, който прикривайки се зад грижа към транспортните работници, цели да задуши конкурентните предимства на превозвачите от Източна Европа. Най-чиста форма на протекционизъм, гласувана въпреки протестите, запалените камиони и опитите за съпротива от българските евродепутати.
Как знаем, че ни очаква още от това в бъдещето? Като на първо място внимателно разгледаме какво ни предлагат ключовите играчи в ЕС и с какви програми и тези се готвят за предстоящите европейски избори. И второ, имайки предвид, че цялата история на ЕС и конкретно на неговата задълбочаваща се интеграция е движена от един и същи политически модел.
Брюкселската бюрокрация в тандем с френското политическо ръководство дърпа непрекъснато и агресивно в посока на нови и по-овластени наднационални институции на ЕС. Немската политическа класа бавно следва френското водачество, често забавя неговия устрем, но в същото време в немалка степен успява да овладее новите властови лостове, създадени след френския натиск. Великобритания налага вето, когато може, и се откъсва, когато ветото е невъзможно, запазвайки наложения от Маргарет Тачър подход. Този политически модел създава определен баланс, но когато нещо в него се счупи, получаваме резки и опасни набъбвания на властова концентрация в Съюз, както и крехки, недомислени политически конструкти, с тежки дългосрочни стопански пасиви.
В последните тридесет години имаме две сериозни счупвания на балансиращия модел. Първото започва след падането на Берлинската стена, вследствие на което канцлерът Хелмут Кол, окрилен от успешното обединение на Източна и Западна Германия, получава рядко срещан политически карт-бланш да поведе немската политика в радикална посока – той избира тази посока да бъде изоставяне на наложената с десетилетия скептична немска позиция по въпроса с единната европейска валута. Това довежда до възникването на Еврозоната, основна цел на френските лидери от десетилетия. И до днес проблемите на еврото продължават да са ключов дестабилизиращ фактор в Европа.
Второто счупване на модела се случи през 2016 г., след като британските граждани гласуваха да напуснат Европейския съюз. Основна сила, която можеше да балансира френските (а и напоследък немските) центростремителни сили вече е извън играта. Нещо повече, изненадата от резултата на вота беше такъв шамар за водещите сили в ЕС, че вместо да доведе до преосмисляне на траекторията, довела до желанието за напускане на такъв ключов член, катализира още по-яростно преследване на целта за „все по-близък съюз“. Или с други думи отвори възможността за скоропостижно прехвърляне на суверенитет от страните членки към оста Париж-Берлин-Брюксел.
С оттеглянето на канцлера Ангела Меркел и напускането на Великобритания, брюкселската бюрокрация и изключително агресивният и деен френски лидер Емануел Макрон са запретнали ръкави, така че да се възползват напълно от благоприятната ситуация, в която основната съпротива срещу все по-федерален Европейски съюз се ограничава със зависимите от европейски фондове полу-васални източноевропейски режими. Програмата е вече напълно разгърната, просто трябва да слушаме речите и да прочетем документите.
Бидейки представители на мощна бюрократична машина, Европейската комисия не може да си позволи да е твърде директна и се налага, поне от някакво благоприличие, да изглежда относително равноотдалечена от всички възможности за бъдещото развитие на Съюза. Затова през 2017 публикува т.нар. „Бяла книга за бъдещето на Европа“ с пет различни възможности за това как би изглеждал ЕС в средносрочен план (след 2025 г.). Разбира се, нееднозачно е демонстрирано, дори в езика на документа, че предпочитаният вариант е последният пети, озаглавен – „Правене на много повече заедно“. Ако даденото име не е достатъчно, да споменем, че той включва обща външна и търговска политика, обща индустриална политика, централизация на данъчна, социална и фискална политика. „Решенията се вземат бързо на европейско ниво, и се налагат скоропостижно“ – васални взаимоотношения, казано по чиновнически.
Френският президент Емануел Макрон няма нужда от подобни театри, той излага своите федералистки и центростремителни виждания смело и със замах пред всичките 512 милиона жители на Европейския съюз. Прави го, освен с многобройни изказвания и дела, основно чрез писмото си от март 2019 г., озаглавено „За европейско възраждане“ и преведено на всички езици на ЕС. В него той подминава като пътен знак „умерената“ визия на Европейската комисия и добавя към нея – набор от нови бюрократични звена (агенции за защита на природата, на демокрацията, на интернет), разпръскване на задушаващата френска социална държава над целия континент, набор от нови протекционистки регулации и завършва с един призив за обръщане към Африка.
Добре, плановете на ключовите играчи за развитието на континента са такива, но защо това да е грешен път? Проблемът има политически и стопански измерения. Политическите са повече от очевидни, но чак напоследък има някакво вяло опомняне за тях. А именно, фактът, че огромна част от суверенитета на независимите страни членки се прехвърля с всяка изминала година към оста Париж-Берлин-Брюксел. Дали това става неформално, чрез подкупното влияние върху елити и определени обществени слоеве идващо от многомилиардни еврофондове или напълно формално чрез законодателството на Съюза и влизането в нови и нови негови проекти (като Еврозоната например), е без значение. Защо смятаме, че в Брюксел някой ще се интересува от интересите на българина (отново трейлърът пакет „Мобилност“)? И защо се занимаваме да честваме Освобождение, Независимост, въстания и прочее, след като ще ги сменим за магистрали и европейска минимална заплата?
В стопанско отношение, френското данъчно облагане и регулаторни режими вече са довели страната-източник до ръба на социална катастрофа- жълтите жилетки не са се появили по улиците от благоденстване. Но за разлика от нас, французите могат да изтраят 15 години, в които едва достигат икономически ръст от 2% и средният е по-близо до 1% – те са вече богати. Ние нито имаме тяхната база, нито трябва да влизаме в такава тежка ситуация на перманентно растящ дълг. И още по-малко, трябва да се примиряване нашите конкурентни предимства да бъдат задушавани с декрети и политическо вмешателство, били и те европейски. Нали цялата идея е българинът да живее по-добре, как ще стане това със сенилните и ретроградни стопански практики на френската държава, пренесени на изток?
Докато скандираме „повече Европа“ и „още интеграция“, да не се окаже, че сме се плъзнали по пързалката със затворени очи, а в пясъчника ни чакат десетилетия стагнация и още една империя, която ще слушкаме. Само че, тази е на доброто, нали, пее оди за радостта, вместо за изправяне на смъртен бой. Разликата е сериозна.
Как знаем, че ни очаква още от това в бъдещето? Като на първо място внимателно разгледаме какво ни предлагат ключовите играчи в ЕС и с какви програми и тези се готвят за предстоящите европейски избори. И второ, имайки предвид, че цялата история на ЕС и конкретно на неговата задълбочаваща се интеграция е движена от един и същи политически модел.
Брюкселската бюрокрация в тандем с френското политическо ръководство дърпа непрекъснато и агресивно в посока на нови и по-овластени наднационални институции на ЕС. Немската политическа класа бавно следва френското водачество, често забавя неговия устрем, но в същото време в немалка степен успява да овладее новите властови лостове, създадени след френския натиск. Великобритания налага вето, когато може, и се откъсва, когато ветото е невъзможно, запазвайки наложения от Маргарет Тачър подход. Този политически модел създава определен баланс, но когато нещо в него се счупи, получаваме резки и опасни набъбвания на властова концентрация в Съюз, както и крехки, недомислени политически конструкти, с тежки дългосрочни стопански пасиви.
В последните тридесет години имаме две сериозни счупвания на балансиращия модел. Първото започва след падането на Берлинската стена, вследствие на което канцлерът Хелмут Кол, окрилен от успешното обединение на Източна и Западна Германия, получава рядко срещан политически карт-бланш да поведе немската политика в радикална посока – той избира тази посока да бъде изоставяне на наложената с десетилетия скептична немска позиция по въпроса с единната европейска валута. Това довежда до възникването на Еврозоната, основна цел на френските лидери от десетилетия. И до днес проблемите на еврото продължават да са ключов дестабилизиращ фактор в Европа.
Второто счупване на модела се случи през 2016 г., след като британските граждани гласуваха да напуснат Европейския съюз. Основна сила, която можеше да балансира френските (а и напоследък немските) центростремителни сили вече е извън играта. Нещо повече, изненадата от резултата на вота беше такъв шамар за водещите сили в ЕС, че вместо да доведе до преосмисляне на траекторията, довела до желанието за напускане на такъв ключов член, катализира още по-яростно преследване на целта за „все по-близък съюз“. Или с други думи отвори възможността за скоропостижно прехвърляне на суверенитет от страните членки към оста Париж-Берлин-Брюксел.
С оттеглянето на канцлера Ангела Меркел и напускането на Великобритания, брюкселската бюрокрация и изключително агресивният и деен френски лидер Емануел Макрон са запретнали ръкави, така че да се възползват напълно от благоприятната ситуация, в която основната съпротива срещу все по-федерален Европейски съюз се ограничава със зависимите от европейски фондове полу-васални източноевропейски режими. Програмата е вече напълно разгърната, просто трябва да слушаме речите и да прочетем документите.
Бидейки представители на мощна бюрократична машина, Европейската комисия не може да си позволи да е твърде директна и се налага, поне от някакво благоприличие, да изглежда относително равноотдалечена от всички възможности за бъдещото развитие на Съюза. Затова през 2017 публикува т.нар. „Бяла книга за бъдещето на Европа“ с пет различни възможности за това как би изглеждал ЕС в средносрочен план (след 2025 г.). Разбира се, нееднозачно е демонстрирано, дори в езика на документа, че предпочитаният вариант е последният пети, озаглавен – „Правене на много повече заедно“. Ако даденото име не е достатъчно, да споменем, че той включва обща външна и търговска политика, обща индустриална политика, централизация на данъчна, социална и фискална политика. „Решенията се вземат бързо на европейско ниво, и се налагат скоропостижно“ – васални взаимоотношения, казано по чиновнически.
Френският президент Емануел Макрон няма нужда от подобни театри, той излага своите федералистки и центростремителни виждания смело и със замах пред всичките 512 милиона жители на Европейския съюз. Прави го, освен с многобройни изказвания и дела, основно чрез писмото си от март 2019 г., озаглавено „За европейско възраждане“ и преведено на всички езици на ЕС. В него той подминава като пътен знак „умерената“ визия на Европейската комисия и добавя към нея – набор от нови бюрократични звена (агенции за защита на природата, на демокрацията, на интернет), разпръскване на задушаващата френска социална държава над целия континент, набор от нови протекционистки регулации и завършва с един призив за обръщане към Африка.
Добре, плановете на ключовите играчи за развитието на континента са такива, но защо това да е грешен път? Проблемът има политически и стопански измерения. Политическите са повече от очевидни, но чак напоследък има някакво вяло опомняне за тях. А именно, фактът, че огромна част от суверенитета на независимите страни членки се прехвърля с всяка изминала година към оста Париж-Берлин-Брюксел. Дали това става неформално, чрез подкупното влияние върху елити и определени обществени слоеве идващо от многомилиардни еврофондове или напълно формално чрез законодателството на Съюза и влизането в нови и нови негови проекти (като Еврозоната например), е без значение. Защо смятаме, че в Брюксел някой ще се интересува от интересите на българина (отново трейлърът пакет „Мобилност“)? И защо се занимаваме да честваме Освобождение, Независимост, въстания и прочее, след като ще ги сменим за магистрали и европейска минимална заплата?
В стопанско отношение, френското данъчно облагане и регулаторни режими вече са довели страната-източник до ръба на социална катастрофа- жълтите жилетки не са се появили по улиците от благоденстване. Но за разлика от нас, французите могат да изтраят 15 години, в които едва достигат икономически ръст от 2% и средният е по-близо до 1% – те са вече богати. Ние нито имаме тяхната база, нито трябва да влизаме в такава тежка ситуация на перманентно растящ дълг. И още по-малко, трябва да се примиряване нашите конкурентни предимства да бъдат задушавани с декрети и политическо вмешателство, били и те европейски. Нали цялата идея е българинът да живее по-добре, как ще стане това със сенилните и ретроградни стопански практики на френската държава, пренесени на изток?
Докато скандираме „повече Европа“ и „още интеграция“, да не се окаже, че сме се плъзнали по пързалката със затворени очи, а в пясъчника ни чакат десетилетия стагнация и още една империя, която ще слушкаме. Само че, тази е на доброто, нали, пее оди за радостта, вместо за изправяне на смъртен бой. Разликата е сериозна.
