Не, няма да изчезнем до 50 години
~ 3 мин.
Напоследък често се сблъсквам с въпроса „Е, голямата работа! Толкова ли е важно точното число?“ Почти винаги се задава във връзка с анализите ми за демографията и критиката ми към медии, политици и псевдо-експерти чертаещи апокалиптични прогнози.
Важно ли е наистина с колко точно намалява населението на България щом намалява?
Ще се опитам да илюстрирам с кратък пример. Лято е. На море сте. Влезли сте във водата, но не може да плувате добре. От изключителна важност за това дали се давите е докъде ви стига водата. Ако е до кръста – добре. Ако е 5 см под устата ви – все още ок. Ако е на 5 см над главата ви вече имате проблем. Тогава са важни няколко неща. Първо – колко сте далеч от брега и дали има някой, който да ви спаси. Второ, има ли мъртво вълнение, което ви дърпа навътре. Трето, може ли да запазите самообладание и да изплувате колкото можете.
Е, ние вече се давим – прирастът ни е отрицателен. Почти всички знаят кога започнахме да се давим, но малко осъзнават причините да стигнем до там – мъртвото вълнение или по-точно намаляващата раждаемост още от 70-те. Трябва да разберем какви са факторите около нас, причините да стигнем до тук, колко значими и бързи са, за да се върнем обратно. Други страни търсят външна помощ под формата на имиграция, но за целта доста трябва да израснем като общество и то бързо. Бием се в гърдите, но неща като толерантност, гостоприемство и отзивчивост са ни чужди.
Не на последно място обаче, също както при давенето, паниката повече пречи, отколкото да помага. Хиперболите и фалшивите сензации около демографията и емиграцията само влошават нещата. Обогатяват жълти медии и политически рейтинги, но също така отчайват още повече хората и хранят онзи толкова типичен за нас българите наркотичен глад за жлъч и себеомраза.
Приликите между демографията на България и простия ми пример с давенето свършват тук. Не, няма да изчезнем до 50 години. Демографията не е линеен процес и често малки събития, открития и решения имат неочакван ефект. Прогнозите днес са, че до 50 години ще стигнем населението ни през 1930-та – 5 до 5.5 млн. Разлики ще има доста, като например това, че няма да умира поне по едно дете във всяко семейство и ще живеем с 50% по-дълго.
Никой няма сигурно решение как да се обърне тази тенденция просто така. Изливането на стотици милиони в една или друга мярка може да помогнат малко, но може и да влошат нещата. Хвърлянето на пари към който и да е проблем не го решава, същото както вдигането на заплатите на учителите само по себе си няма да оправи образователната ни система. Проблемите са сложни, нееднозначни, структурни, на доверие, на отношение и проточени във времето.
Никога не съм отричал съществуването и сериозността на демографската криза. Опитвам се да покажа защо е важно да не се паникьосваме, да не скачаме на популистки мерки, да се радваме на малките победи и вглеждаме в дългосрочните ефекти. Всичко останало би било равнозначно да се отпуснем и да потънем, а има достатъчно медии и политици, които не само ни увещават да спрем да мислим, но и ни тикат надолу под водата.
Важно ли е наистина с колко точно намалява населението на България щом намалява?
Ще се опитам да илюстрирам с кратък пример. Лято е. На море сте. Влезли сте във водата, но не може да плувате добре. От изключителна важност за това дали се давите е докъде ви стига водата. Ако е до кръста – добре. Ако е 5 см под устата ви – все още ок. Ако е на 5 см над главата ви вече имате проблем. Тогава са важни няколко неща. Първо – колко сте далеч от брега и дали има някой, който да ви спаси. Второ, има ли мъртво вълнение, което ви дърпа навътре. Трето, може ли да запазите самообладание и да изплувате колкото можете.
Е, ние вече се давим – прирастът ни е отрицателен. Почти всички знаят кога започнахме да се давим, но малко осъзнават причините да стигнем до там – мъртвото вълнение или по-точно намаляващата раждаемост още от 70-те. Трябва да разберем какви са факторите около нас, причините да стигнем до тук, колко значими и бързи са, за да се върнем обратно. Други страни търсят външна помощ под формата на имиграция, но за целта доста трябва да израснем като общество и то бързо. Бием се в гърдите, но неща като толерантност, гостоприемство и отзивчивост са ни чужди.
Не на последно място обаче, също както при давенето, паниката повече пречи, отколкото да помага. Хиперболите и фалшивите сензации около демографията и емиграцията само влошават нещата. Обогатяват жълти медии и политически рейтинги, но също така отчайват още повече хората и хранят онзи толкова типичен за нас българите наркотичен глад за жлъч и себеомраза.
Приликите между демографията на България и простия ми пример с давенето свършват тук. Не, няма да изчезнем до 50 години. Демографията не е линеен процес и често малки събития, открития и решения имат неочакван ефект. Прогнозите днес са, че до 50 години ще стигнем населението ни през 1930-та – 5 до 5.5 млн. Разлики ще има доста, като например това, че няма да умира поне по едно дете във всяко семейство и ще живеем с 50% по-дълго.
Никой няма сигурно решение как да се обърне тази тенденция просто така. Изливането на стотици милиони в една или друга мярка може да помогнат малко, но може и да влошат нещата. Хвърлянето на пари към който и да е проблем не го решава, същото както вдигането на заплатите на учителите само по себе си няма да оправи образователната ни система. Проблемите са сложни, нееднозначни, структурни, на доверие, на отношение и проточени във времето.
Никога не съм отричал съществуването и сериозността на демографската криза. Опитвам се да покажа защо е важно да не се паникьосваме, да не скачаме на популистки мерки, да се радваме на малките победи и вглеждаме в дългосрочните ефекти. Всичко останало би било равнозначно да се отпуснем и да потънем, а има достатъчно медии и политици, които не само ни увещават да спрем да мислим, но и ни тикат надолу под водата.
