Сирийската рулетка на Путин

Така започват повечето войни: с уверението, че конфликтът няма да трае дълго и, разбира се, ще завърши победоносно. И още – с публикации в подкрепа на решението на държавния глава, с единодушното гласуване на същото това решение в парламента и с масирана пропаганда. И с пожеланието руските пилоти на самолети да се завърнат в родината здрави и невредими, след като са изпълнили поставените им бойни задачи. Остава само да бъде разбрано що за задачи са това.

Лично според мен, те са няколко, освен официалната версия, подкрепена и с решението на Съвета на федерацията – да се окаже помощ на режима на сирийския президент Башар Асад.

„Почувствайте разликата“

За Владимир Путин това е принципен въпрос. Първо, в неговите очи сирийският диктатор е жертва на западната политика за смяна на неудобните чужди режими и дори само заради това той заслужава помощ. Така както цялата политика на Москва спрямо Украйна представлява опит за недопускане на събитията от „Майдана“ под стените на Кремъл, така и новата сирийска политика на руското ръководство цели да покаже недвусмислено на Запада къде преминава червената линия.

Второ, по този начин може да бъде отвлечено вниманието на Запада от Украйна – особено когато Минските договорености висят на косъм.

Трето, това е знак към съюзниците на Русия (колкото и малко да са те), че ако нещо им се случи, те няма да бъдат оставени сами. Това поведение рязко контрастира с действията на сегашната американска администрация. Путин иска да покаже на целия свят, че който е съюзник на Америка, какъвто беше бившият президент а на Египет Хосни Мубарак, в решителен момент може да му бъде казано да се оправя сам. А който е съюзник с Русия, ще получи бойни изтребители и танкове. Или както се казваше в една реклама на водката Smirnoff от преди двайсетина години – „Почувствайте разликата“!

В същото време, и това е четвъртата причина, Русия предлага своята помощ на САЩ в борбата срещу „Ислямска държава“ (ИД), но при условията на Москва. Путин не желае да става съюзник на Вашингтон. Това за него би означавало да остане с вързани ръце и да се окаже един от многото съюзници на Америка.

Той се стреми към друго – да бъде изключителен партньор, чиито ръце да си останат развързани. Още повече, че битката срещу ислямистите отговоря напълно и на руския национален интерес, тъй като страната ще може да разчита на транзитни коридори, с каквито разполагаше и международната коалиция в Афганистан.

От гледна точка на Москва е важно също и това, че следващият президент на САЩ, който и да е той, повече няма да може да игнорира руското ръководство и, на фона на силното руско военно присъствие в района на Близкия изток, ще бъде принуден да работи с Кремъл. Тази демонстрация на сила обаче е твърде евтина. За разлика от САЩ, Русия не брани някакви свои жизненоважни интереси в Близкия изток. Тя не зависи от петрола от Близкия изток, там няма руски малцинства, нито пък руският бизнес е особено активен в региона.

Заглъхващото ехо на войната в Афганистан

Накрая Сирия ще изглежда като полигон за изпробване на нови видове оръжия и тренировки на личния армейски състав. Поколението на тези, които се сражаваха в Афганистан, почти е загубило връзката си с въоръжените сили. А споменът за последната война с участието на Съветския съюз за мнозина отдавна е само исторически спомен.

Несполучилата първа чеченска война (тя също започна достатъчно отдавна – преди повече от 20 години) се смята по-скоро като политическо поражение за Борис Елцин и върхушката на военната бюрокрация, отколкото за руската армия. След войните в Грузия и Украйна се затвърди усещането, че руската армия трябва да доказва своята дееспособност на немногочислените си съюзници и многобройните си врагове.

Но дори и да се намери някой от висшите военни ръководители, който да изпитва съмнения относно целесъобразността на руската интервенция в Сирия, той не би си и помислил да заяви това открито в Кремъл, тъй като това би било равносилно на доброволната му оставка.

Първите полети на руски самолети в Сирия породиха повече въпроси, отколкото отговори. Ще бомбардират ли те само позиции на ИД или ще ударят и сирийската опозиция? Какво би се случило, ако руски военни попаднат в плен на ислямистите? Колко дълго ще се запази одобрението в обществото за официалната позиция на Кремъл? Афганистан отдавна е забравен от руснаците, а Сирия не е Украйна, където трябва да се защитават „руски граждани“.

В Сирия просто едни мюсюлмани колят други мюсюлмани. Така виждат нещата в Сирия около 99 процента от руснаците. Накрая може да се окаже, че съществува опасност от ислямистки терор в самата Русия и срещу руски обекти в чужбина.

Във войната в Сирия определящи са силата и фактори, които са неподвластни и дори враждебни на Кремъл. Намесата на Москва в нея може да се окаже дори по-опасна от разпалването на конфликта в Източна Украйна (ако и тя не постигне своите цели). Историята никога не се повтаря, но ни дава богат материал за сравнения. Засега нищо не подсказва, че в случая те могат да ни донесат нещо повече от само тревоги.

Константин Егерт е руски журналист, политически наблюдател на радиостанция „Коммерсант FM“ и автор на коментарна колонка в руската програма на DW.