Видимото и невидимото в регулацията на споделената икономика

Азбучна истина е, че регулациите никога не успяват да смогнат на темпа на иновациите, независимо дали става дума за технологичната или социалната сфера. Често когато регулаторите не могат да догонят иноваторите, или дори напълно да разберат съществото на иновацията и ползата от нея, създават регулация, която убива иновацията, или най-малкото я осакатява. Много от последствията на ограниченията на регулациите обаче остават скрити на пръв поглед, а когато истинските ефекти се разрият често е прекалено късно.

Именно това се случва последните седмици в рамките на няколко опита на българското правителство да ограничи различни форми на икономиката на споделянето. Едната атака дойде във формата на ново ограничение за отдаването на жилища за краткосрочен наем, този път с изискване когато такива имоти са разположени в сгради с повече от едно жилище собствениците им да се нуждаят от одобрението на поне половината съседи, преди да могат да ги отдават. Тази новост идва едва няколко месеца след въвеждането на задължителната туристическа регистрация за този тип имоти. По-неясни са най-новите регулации на споделеното пътуване, които наглед инкриминират онлайн договорките  между частни лица за превоз от място на място, въпреки всички уверения на вносителите им, че това не е вярно. Да припомним, че тълкуването на закона де факто направи невъзможно функционирането на Uber или платформи с подобен модел.

Дори и никога да не видят бял свят в настоящия си вид, последните предложения за регулиране на споделената икономика са симптоматични за отношението на управляващите им към иновациите, и към регулирането. В случая с краткосрочните наеми (независимо дали платформата е AirBnB, Booking или дори уговорка между познати), опитите за нова регулация не отчитат, че съчетанието на този модел на отдаване на собственост и изкусителните цени на нискотарифните авиокомпании са двигателят на градския туризъм в България през последните няколко години. Всяко свиване на предлагането на жилища под наем, съответно, неминуемо ще се отрази не само на собствениците на такива, но и на всички ресторанти, барове, музеи и други туристически обекти, които се радват на вниманието на чужденците. Видимото последствие от новите регулации е задоволяването на исканията на традиционния хотелски бизнес, който търси лесно решение на проблемите си с конкуренцията през държавата. Невидимото обаче е непосредственият удар и дългосрочното ограничаване на възможностите за растеж на туристическия бранш и интереса към България като цяло, но те остават извън сметката.

Аналогично, криминализирането на споделеното пътуване на пръв поглед слага край на практика, която ощетява интересите на лицензираните превозвачи, като същевременно гарантира качеството на услугата. Това, което остава настрана е, че споделеното пътуване задоволява търсене, което „законният“ бранш не успява, поне по три линии – като свързва две точки, между които връзка липсва, като се движи по-бързо от стандартните линии или в нестандартни часове, или като предлага по-ниски цени от него. Така видимото ограничаване на конкуренцията на транспортния бранш и изкарването „на светло“ на всички пътувания има три скрити последствия. Първото е прекъсването на връзките между някои точки на страната, които понастоящем се поддържат единствено чрез частна организация. Второто е премахването на услуга, която е по-ефективна за определени потребители. Третата е изтласкването от пазар на потребителите, за които традиционната услуга е прекалено скъпа.

Погледнато през призмата на видимите и невидимите последствия, подходът към регулирането на споделената икономика изглежда напълно нелогичен. През последните години България полага значителни усилия, за да се рекламира като дестинация за инвестиции в информационно-комуникационни технологии, а секторът често бива сочен като основен двигател на растежа и най-добрата перспектива пред развитието на българската икономика. Ограничаването – или директната забрана, както се случи с Uber преди няколко години – на икономиката на споделянето, която изобщо стана възможна благодарение на развитието и масовото разпространение на информационните технологии, дава ясен сигнал на високотехнологичния бранш какво е истинското отношение на българската държава към новите технологии: недоверие и страх. Това пък ражда абсурдни опити да се „набута“ нов иновативен бизнес модел в рамката от ограничения, която е скроена за времена с други знания и технологии. Фаворизирането на традиционния бизнес в контекста на икономиката на споделянето може да послужи единствено за пораждане на съмнение и несигурност в технологичния бранш, когато е възможно във всеки един момент дейността им да се окаже нежелана и забранена, особено ако посяга към хляба на „традиционни“ отрасли.

Още по-фундаментално,  правителството демонстрира неразбиране и незачитане на правата на собственост, а те са в основата на всяка добре работеща свободна икономика. Тежкото регулиране на икономиката на споделянето на практика е знак, че те могат да бъда свити и отнети във всеки един момент, в който властта реши, че упражняването им е в неин ущърб, което от своя страна създава непредсказуема среда. Такава среда, очевидно, не позволява нито привличането на нови фирми, нито развитието на нови модели на правене на бизнес.

В крайна сметка, иновациите винаги ще се движат една стъпка пред регулациите; никой не е успял със закон да направи изобретение или да предложи нова услуга. Начинът по регулираме иновациите обаче е от голямо значение; винаги освен непосредствените ефекти трябва да обръщаме внимание и на скритите, дълготрайни последствия от решенията си, за да избегнем избождането на очи в опита да изпишем вежди.