Кои са факторите, които ще определят инфраструктурата на бъдещето?

На фона на продължаващата несигурност бъдещите инфраструктурни инвестиции трябва да залагат на гъвкавост и възможност за избор, а не на опити да се предвиди бъдещето. Около тази теза се обединиха експерти в панел, посветен на инфраструктурата и конкурентоспособността, по време на конференцията 2026 Global Innovation Summit.

Никой в тази зала не може да каже със сигурност коя енергийна технология ще доминира през 2050 г. или как ще изглежда геополитическата карта през 2030 г.“, отбеляза проф. Гьотц Везер, професор и директор на програмата Covestro за кръгова икономика в Университета на Питсбърг.

Според него, всяка инфраструктурна инвестиция надживява тези хоризонти, затова въпросът вече не е къде възвръщаемостта е най-голяма, а къде вложението е най-устойчиво срещу непредвидимо бъдеще.

Изграждането на избор в инвестициите и гъвкавост в момента е ключово“, каза още Везер.

Подобно мнение изрази и д-р Нкем Кумбах, директор по политиките, стратегията и партньорствата в областта на науката, технологиите и иновациите в Африканската академия на науките. Той обясни, че дългосрочната стойност на една инвестиция не опира само до капитала и парите.

Това не е само еднократно усилие. Трябва да подхождаме избирателно към това къде се намираме и какво можем да правим с ресурсите си“, посочи той.

Илюзия ли са публично-частните партньорства?

Сред засегнатите теми по време на разговорите бе и тази за полезността на публично-частните партньорства (PPP).

Джери Хълтин, старши сътрудник в Световната федерация на съветите по конкурентоспособност (GFCC), изрази резерви към самия модел.

Винаги съм имал проблем с публично-частните партньорства, защото често публичният сектор мисли, че частният ще плати за всичко, а частният – че публичният ще плати за всичко. Рядко са истински партньорства“, заяви той, давайки за пример реконструкцията на летище LaGuardia в Ню Йорк – успешен за града проект, но тежка загуба за частния инвеститор.

Подобни виждания изрази и проф. Везер, който даде примери за американски производствени консорциуми, в които частното съфинансиране надхвърля публичното повече от два пъти.

Д-р Кумбах обаче сподели по-оптимистично мнение. Според него, моделът е полезен по своята същност, защото внася експертиза и капитал там, където публичният сектор сам не би се справил.

Самата концепция за публично-частно партньорство е изключително полезна по своята същност. Правителствата имат своя специфика, публичният сектор също има своя специфика“, обясни говорителят.

Хълтин обаче остана скептичен, че описаното изобщо е партньорство.

Партньорствата са между равни. Това, което беше описано, е как правителството създава условията, а частният сектор разработва реалния продукт“, обобщи той.

Нарастващата роля на университетите

Акцент в изказването бе и за ролята на университетите в иновационната система.

Везер изрази надежда университетите да играят по-силна роля в свързването и ускоряването на технологиите — от изобретението до индустриалната реалност.

Хълтин изрази по-критична гледна точка. Според него, университетите се променят твърде бавно и „трябва да бъдат разтърсени“.

Мисля, че университетите имат нужда от разтърсване. Смятам, че натискът върху тях трябва да бъде насочен към това те наистина да служат като двигател на икономическия растеж. Вие осигурявате образование, но истинската ви цел е икономическият растеж, благосъстоянието на студентите, създаването на възможности за тях и т.н. – а това изисква сериозен тласък“, коментира той.

Проф. Едуард Уингенбах, президент на Американския колеж в Гърция, пък предупреди за честа грешка при университетите, при които всичките пари отиват за изграждането на нова, модерна сграда, но след това липсва ресурс тя да се поддържа и използва пълноценно.

Аналогията със строителството в един университет е подобна на разсъжденията за инфраструктурата. Често срещана грешка, която ректорите на университети допускат, е следната: получават голямо дарение за изграждането на мащабна сграда, като голям научен корпус, и изразходват всички средства за самото строителство, но след това не остават пари за поддръжката на сградата през следващите 30 години“, обясни той.

В резултат се оказва, че университетите са изправени пред огромна дупка в бюджета си заради проблем, който не е бил предвиден предварително, тъй като всички са били твърде въодушевени от самото изграждане на сградата. Затова и Уингенбах препоръча с инфраструктурата да се подхожда по начин, при който инвестицията в актив с 30-годишен жизнен цикъл изисква и влагане на средства за неговата поддръжка и ефективно използване.

Размерът е от значение

Най-острата дискусия беше за мащаба. Според Кумбах, малките и разпокъсани икономики трудно се развиват сами.

Заедно винаги е по-добре. Големият размер доминира – затова ЕС се опитва да бъде едно цяло и затова Китай може да доминира, защото е гигант“, каза той.

Хълтин насочи въпроса и директно към малките държави, за които оцеляването поотделно е екзистенциален проблем: „България е добра страна, но не можеш да имаш армия, достатъчно голяма, за да се защитиш сам“, даде пример той. Затова и говорителят препоръча на по-малките страни да се изградят като регионални икономики.

Научете се да привличате мащабен капитал, а след това инвестирайте в образование в сферата на технологиите, за да можете да използвате този капитал продуктивно. Също така, работете върху обществена система за разпределение на богатството, която позволява на всеки във вашето общество да участва. От гледна точка на националната сигурност обаче, бих казал, че е важно да сте част от нещо по-голямо, защото е нужна критична маса“, добави Хълтин.

Накрая участниците се обединиха около мнението, че самото понятие за суверенитет се променя.

Вече никой не може да действа единствено в рамките на собствените си граници. Това е нещо от миналото. За мен суверенитетът означава наличие на избор“, обобщи Везер.