Системата за емисии струва на България 1.2 млрд. евро

Нарастващи цени на енергията, спад в индустриалната конкурентоспособност и реален риск от деиндустриализация на Европа. Това не са просто апокалиптични прогнози, а реалните заплахи, идентифицирани в най-новия доклад на Warsaw Enterprise Institute (WEI), озаглавен „В търсене на оптималната климатична политика“.

Документът поставя под сериозен въпрос настоящата архитектура на европейската Зелена сделка – включително Системата за търговия с емисии (ETS) и Механизма за корекция на въглеродните емисии на границите (CBAM). Според авторите, вместо да стимулира иновациите, тази регулаторна рамка налага непосилно бреме върху европейската икономика, отслабвайки позициите на ЕС спрямо Съединените щати и Китай.

Европейската система за търговия с емисии (ETS) задължава големите замърсители в индустрията, енергетиката и транспорта да купуват квоти за своите CO2 емисии, като при неспазване на сроковете търпят сурови глоби от 100 евро на тон, без това дори да отменя задължението им за покупка. През 2028 г. се очаква тя да бъде надградена от ETS 2, която ще разшири обхвата на таксите върху автомобилния транспорт и малките отоплителни системи в сградите, при това с липса на безплатни квоти още от първия ден.

Като допълнение към тях действа и Механизмът за корекция на въглеродните емисии на границите (CBAM) – той е създаден като отговор срещу „изтичането на въглерод“ (преместването на производства извън Европа) и е пряко обвързан с поетапното премахване на безплатните квоти до 2034 г.

Цената на прехода: От 46 до 140 млрд. евро

Данните в доклада са категорични. Още през 2023 г. разходите за функционирането на системата ETS за европейските компании са възлезли на около 46 млрд. евро (при цена от приблизително 80 евро на тон). Това обаче е само началото. Прогнозите сочат, че когато системата ETS 2 бъде напълно въведена и безплатните квоти бъдат окончателно премахнати, тази сметка ще набъбне до около 140 млрд. евро годишно.

ETS 2, чието въвеждане се планира за 2028 г., е особена причина за тревога, тъй като ще обхване автомобилния транспорт и отоплението на сгради – сектори, които досега бяха извън обсега на въглеродното ценообразуване. Очакванията са, че до 2030 г. цената на квотите може да надхвърли 200 евро за тон CO2, което ще удари директно по джоба на крайните потребители и ще оскъпи драстично логистиката.

Европа все повече губи в икономическата надпревара със САЩ и Китай. Високите енергийни разходи и растящата регулаторна тежест ограничават възможностите на европейските компании да инвестират и да се развиват“, отбелязват авторите на доклада.

Какво означава това за България?

Зад общоевропейските милиарди се крият и конкретни данни за българската икономика, които докладът разкрива. През 2023 г. общите емисии, покрити от ETS (от стационарни инсталации) в България, възлизат на 21.64 млн.тона CO2. От тях родната индустрия е получила като безплатни квоти едва 6.66 млн. тона.

Разликата означава, че българският бизнес трябва да купува права за замърсяване на свободния пазар. Според данните на WEI, общата стойност на емисиите за България за разглеждания период се оценява на 1.2 млрд. евро.

Разбивката по сектори за страната ни показва къде е най-голямата тежест:

• Енергетика: 15.67 милиона тона CO2;
• Пътен транспорт (който ще попадне под ударите на новия ETS 2): 9.77 милиона тона CO2;
• Тежка индустрия и строителство: 3.78 милиона тона CO2;
• Индустриални процеси: 3.11 милиона тона CO2.

Пазарни дефекти и спекулативни балони

Един от най-силните аргументи на анализаторите е, че ETS изобщо не функционира като традиционен свободен пазар. Предлагането на квоти е строго контролирано, а данните сочат, че 90% от продаваните на търг квоти отиват в ръцете на едва 10 субекта.

Компаниите, които генерират CO2, нямат алтернатива – те са длъжни да купуват квоти, независимо от цената. Това прави пазара изключително податлив на спекулации. Икономическите анализи в доклада доказват наличието на ценови балони на пазара на квоти между 2017 и 2023 г. Подобна екстремна волатилност прави дългосрочното инвестиционно планиране на практика невъзможно. Резултатът? "Изтичане на въглерод" (carbon leakage) – или просто казано, преместване на производството извън Европа.

Към тези преки разходи трябва да добавим и "скритите" такси: огромната административна и регулаторна тежест, свързана с отчитането, верификацията и съответствието със сложните механизми като ETS и CBAM.

Има ли алтернатива?

Експертите от Warsaw Enterprise Institute не просто критикуват, но и предлагат решения. Според тях Европа трябва да се откаже от настоящия модел, базиран на санкции и такси, и да премине към пазарно ориентирани решения (заложени в т.нар. Climate and Freedom Accord). Те предлагат два основни инструмента:

• Данъчни облекчения за декарбонизация (DTC): Намаляване на корпоративния данък за най-нискоемисионните продукти в най-високоемисионните сектори.
• Фондове за бързи иновации (RIF): Данъчни освобождавания за инвестиции в нови, чисти технологии, достъпни за всички компании, а не само за големите корпорации, които обикновено обират държавните субсидии.

Декарбонизацията не трябва да означава непрекъснато растящи разходи и регулации. Европа се нуждае от система, която подкрепя инвестициите и иновациите, вместо да подкопава конкурентоспособността на икономиката“, категорични са авторите.