Защо 20 години по-късно Западът все още не разбира Путин

Като президент или министър-председател Владимир Путин е начело на Русия повече от 20 години. И все пак голяма част от западния свят изглежда сега го намира толкова труден за разбиране, колкото и в края на миналия век, когато като сравнително непознат той бе обявен за министър-председател, а впоследствие и за президент – от немощния Борис Елцин.

Немалко пъти през годините Западът е бил изненадан, объркан или просто ужасен от нещо, което Путин уж е казал или направил. Това, което сега е известно като „кризата в Украйна“, която започна преди Коледа и вероятно ще продължи още седмици, е само последният, но може би най-сериозен пример за това, обяснява The Independent в свой анализ. И въпреки всички „аларми“, вдигнати от Вашингтон и Лондон, за „неизбежно“ руско нахлуване в Украйна, служители в двете столици признават, че наистина не знаят какво предстои да се случи. Въпреки че според тях е „много вероятно“ инвазията да започне още тази седмица, те твърдят, че нямат представа дали Путин е взел решение и ако е взел – какво е то.

Само той, казват мрачно някои, знае това.

Очевидно е, че това е дълбоко незадоволителна и потенциално опасна ситуация. Русия е голяма, ядрено въоръжена страна, макар и по-малка, и не толкова мощна в сравнение с някогашния Съветския съюз. Западът, с целия си най-съвременен капацитет за наблюдение и екипи от висококвалифицирани руски специалисти, не бива да дирижира събитията и да разгласява вероятността от Трета световна война. В най-добрия случай това изглежда като отчаян опит за възпиране на конфликта.

Цялото говорене за война също рискува да донесе непредвидени последици. Това не само може да направи Русия по-тревожна, отколкото вече беше, но и мерките, които САЩ и много западни страни предприемат, могат да съсипят Украйна – страната, която уж всички се опитват да защитят. Като изтеглят своите дипломати, нареждат на своите граждани да напуснат страната, спират търговските полети и правят застраховките невалидни, световните лидери подкопават доверието в украинската икономика и заплашват политическата стабилност. Независимо дали тези ходове се приемат като реална предпазна мярка, или просто за да подкрепят риторичните предупреждения, ефектът може да бъде ужасен.

Защо на Запада му е толкова трудно да се справи с Владимир Путин?

През годините, и особено сега, имаше почти извратено нежелание от страна на мнозина на запад – независимо дали са правителства, или специалисти – внимателно да слушат какво говорят Путин и неговите служители.

Колко съобщения сте чували наскоро за неотдавнашното разполагане на руски войски близо до границата с Украйна? И колко от тях също споменаха последователните отричания на Путин, че е планирана инвазия?“, изтъква изданието в анализа си.

Без внимание към коментарите на Путин и без споменаване на категоричните му отричания, Западът обрисува Путин като „пряк подпалвач“ на война, докато изявленията му явно не си струват времето.

Когато министърът на външните работи на Обединеното кралство Лиз Тръс отиде в Москва миналата седмица, нейният руски колега Сергей Лавров се оплака, че срещата им е била „диалог на глухите“. Това е дългогодишно и често оправдано оплакване за част от руските официални лица след среща със западните им колеги, особено британските. То е свързано с друг, също толкова дългогодишен и последователен проблем – нежелание в опитите на западните лица да разгледат ситуацията и от руска гледна точка.

Западните политици могат да настояват толкова силно, колкото им харесва, че НАТО е чисто отбранителен съюз и не желае зло на никого, включително на Русия. Но Москва не вижда това. Путин вижда мощен и добре въоръжен военен съюз, който е напредвал повече от 20 години до западните граници на страната – граници, които не трябва да забравяме, са били уязвими в миналото.

Спорно е дали е имало ангажимент от едно или повече американски официални лица, че няма да има разширяване на НАТО след края на Студената война. Наскоро отворените американски архиви показват, че е имало такъв ангажимент. Въпросът обаче е, че Русия също е наясно с това и се чувства далеч по-малко сигурна, заради този враждебен алианс, който вече се намира на прага ѝ.

Може би чрез струпването на войски близо до Украйна Русия се опитва да предаде на Запада това, което самата тя чувства, с надеждата да даде по-силни аргументи за официално споразумение за ненападение или поне за освобождаване от ангажименти. Това беше тежестта на документите, които Русия представи на САЩ и НАТО през декември с идеята да започне преговори за европейската сигурност.

Това не е нещо уникално за Путин, макар че той може би е бил най-откровеният, когато го е изразил по време на Мюнхенската конференция по сигурността преди 15 години. И все пак, голяма част от Запада просто безконтролно отхвърля аргумента за несигурността на Русия, намирайки за неразбираемо, че толкова голяма и привидно мощна страна, би се чувствала застрашена.

Третият елемент в невъзможността да се разбере Путин е начинът, по който предполагаемите неуспехи на Русия, се персонализират като уникални за руския президент, докато те са широко споделяни в страната. Това е особено важно за настоящата криза в Украйна, тъй като съществува мит за модел на агресивно поведение. По този начин през август 2008 г. грузинските войски се опитаха да си възвърнат контрола над отцепилата се провинция Южна Осетия. Тогава Москва изпрати свои войски в подкрепа на сепаратистите в региона, а военният конфликт продължи пет дни. Русия беше обвинена за инвазия в Грузия, но на по-късен етап доклад на ЕС затвърди, че е станало точно обратното.

След това, анексирането на Крим от Русия през 2014 г. се разглежда през тази призма като поредно агресивно заграбване на земя, а не като отбранителен отговор на руските страхове, че може да загуби своята военноморска база в Севастопол. Сега същият фалшив модел се проектира върху намеренията на Русия спрямо Украйна.

Всеки от тези случаи на руски военни действия са различни и имат различни обяснения. Същото може, и вероятно трябва, да се каже за убийствата на руснаци в чужбина. Смъртта на Александър Литвиненко и опитът за отравяне на Скрипал имат особен резонанс във Великобритания. Подобно на очевидното отровно нападение срещу Навални в Русия, те подхранват един и същи разказ за руската агресия, въпреки че произходът на всеки инцидент е неясен, включително стои въпросът дали наистина трябва да бъде поставен „пред вратата на Кремъл”.

Ако има някакъв модел на поведени, Западът автоматично прибягва да обвинява Кремъл за всичко, което се случва вътре и извън Русия с „карикатурния образ” на Путин. Световните лидери „хвърлят пясък” в очите на хората и създават представа за руския президент като един човек от КГБ, а не като опитен лидер. Освен това те наслагват предположенията си (базирани на стереотипи) за вероятното желание на Путин да възстанови Съветския съюз и тоталният му отказ да приеме Украйна като независима държава. Нито едното от тях обаче не е вярно.

Може би трябва да се изясни, че ужасният провал да се разбере Путин, а чрез Путин и Русия, е най-очевидно англосаксонски проблем. Франция и Германия са свършили много по-добра работа както да разберат, така и да отговарят на Путин (което може би е причината, заради която те не се присъединиха към САЩ и Обединеното кралство в техните „общи предчувствия” за нахлуването на Русия в Украйна). Те също като цяло са избягвали това, което e и четвъртата характеристика в неразбирането на Русия - арогантният тон, който толкова често приемат официални лица на САЩ и Обединеното кралство. Това отдавна е така, но особено важи за изявленията им през последните седмици.

Неколкократно те предупреждаваха Русия за рисковете за нейните собствени интереси от нахлуването в Украйна. Ако обаче някой оценява тези рискове, това са Путин и неговите сънародници. От обсадата на Ленинград през битката при Сталинград, до зимната война във Финландия и неуспешната интервенция в Афганистан, руснаците добре познават рисковете от войната - особено зимните войни. В Русия няма „апетит” за война като цяло и най-малко срещу Украйна.

Защо тогава западните лидери, включително Борис Джонсън (но не Олаф Шолц или Еманюел Макрон), говорят с Путин по този начин?

Ако Обединеното кралство положи повече усилия да разбере, че Путин идва от Русия, с всички специфики, произтичащи от нейната история и география, то би могло да започне нормален разговор. Но Обединеното кралство изглежда все още в плен на прочутата сентенция на Чърчил за Русия - „гатанка, обвита в мистерия, вътре в една загадка“ и дори не се опитва да я разбере. Мнозина също не продължават до края на този цитат, където Чърчил казва, че може да има ключ и „този ключ е руски национален интерес“.

В случая можем да заменим „национален интерес“ с „национална сигурност“. Защото ако Русия наистина нахлуе в Украйна, това няма да бъде проект за суета, измислен от Путин за възстановяване на СССР, нито ще бъде операция, предприета в пристъп на досада, за да научи Украйна своя урок. Путин не е нито, имперски носталгик, нито комарджия. Това може да се случи само защото Путин, като президент на Русия, вярва, че сигурността на страната му е застрашена и заплашена.