Краят на неолиберализма и възраждането на историята

В края на Студената война политологът Франсис Фукуяма написва знаменито есе, наречено „Краят на историята?“. Крахът на комунизма, твърди той, ще премахне последната пречка, спъваща целия свят да последва своята съдба на либерална демокрация и пазарна икономика. Много хора се съгласяват.

Днес, когато сме изправени пред отстъпление от базирания на правила, либерален глобален ред, с автократични владетели и демагози, управляващи страни, които съставляват над половината от населението на света, идеята на Фукуяма изглежда остаряла и наивна. Но тя затвърждава неолибералната икономическа доктрина, която преобладаваше през последните 40 години.

Увереността на неолиберализма в неограничените пазари като най-сигурният път към споделен просперитет в последно време едва се крепи. И има защо да е така. Едновременният спад на доверието в неолиберализма и в демокрацията не е случайност или просто съвпадение. Неолиберализмът подкопава демокрацията в продължение на 40 години.

Рецептата за глобализация, предписана от неолиберализма, остави индивиди и цели общества, които не могат да контролират важна част от собствената си съдба, както Дани Родрик от Харвардския университет ясно обяснява и както твърдя аз в последните си книги „Глобализация и недоволството от нея“ и „Народ, власт и печалби“. Ефектите от либерализацията на капиталовия пазар бяха особено пагубни: ако водещ кандидат за президент на развиващ се пазар изпадне в немилост от Уолстрийт, банките ще изтеглят парите си от страната. Тогава избирателите ще са изправени пред тежък избор: Да се поддадат на Уолстрийт или да се сблъскат с тежка финансова криза. Сякаш Уолстрийт има повече политическа власт от гражданите на страната.

Дори в богатите страни на обикновените граждани се казваше: „Не можете да следвате политиката, която искате“ –дори и да става въпрос за адекватна социална защита, добро заплащане на труда, прогресивно данъчно облагане или добре регулирана финансова система - „защото страната ще загуби конкурентоспособността си, ще се закрият работни места и пострадалият ще сте вие.”

И в богатите, и в бедните страни елитът обещаваше, че неолибералните политики ще доведат до по-бърз икономически растеж и че ползите ще бъдат усетени от всички, и включително и най-бедните ще бъдат по-добре. За да се стигне до там, обаче, работниците ще трябва да се съгласят да получават по-ниски заплати, а всички граждани ще трябва да приемат орязването на важни държавни програми.

Елитът твърдеше, че обещанията им се основават на научни икономически модели и „базирани на доказателства изследвания“. Е, след 40 години, резултатите са налице: растежът се забави и плодовете на този растеж достигнаха до много малка част от върхушката. При застой на заплатите и скок на фондовия пазар, доходите и богатството се придвижиха в посока нагоре, вместо да достигнат до масите.

Как замразяването на заплатите - за постигане или поддържане на конкурентоспособност - и орязването на държавни програми изобщо биха могли да допринесат за по-висок стандарт на живот? Обикновените граждани се почувстваха, все едни им беше продадена празна кошница. И с право се чувстваха измамени.

Сега усещаме политическите последици от тази велика измама: недоверието към елита, към икономическата „наука“, на която се основаваше неолиберализмът, и корумпираната политическа система, която направи всичко това възможно.

Реалността е, че въпреки името си, ерата на неолиберализма беше далеч от либерална. Наложена беше интелектуална праволинейност, чиито пазители бяха крайно нетолерантни към несъгласието. Инакомислещите икономистите бяха третирани като еретици, които трябва да бъдат отлъчени или в най-лошия случай ограничени в няколко изолирани институции. Неолиберализмът не приличаше на „отвореното общество“,което Карл Попър проповядва. Както Джордж Сорос подчертава, Попър признава, че нашето общество е сложна, непрекъснато развиваща се система, в която колкото повече научаваме, толкова повече знанията ни променят поведението на системата.

Никъде тази непоносимост не беше по-голяма, отколкото в макроикономиката, където преобладаващите модели изключваха възможността за криза като тази, която преживяхме през 2008 г. Когато невъзможното се случи, тя се третираше така, сякаш става дума за наводнение, което се случва веднъж на 500 години - странно явление, което никой модел не би могъл да предвиди. Дори и днес защитниците на тези теории отказват да приемат, че тяхната сляпа вяра в саморегулиращите се пазари и тяхното отхвърляне на външни фактори като несъществуващи или маловажни, са довели до дерегулацията, в основата на разпалването на кризата. Теорията продължава да оцелява, с птолемееви опити да бъде напасната към фактите, което свидетелства за истината, че лошите идеи, веднъж приети, често умират бавно.

Ако финансовата криза от 2008 г. не успя да ни накара да разберем, че неограничените пазари не работят, климатичната криза със сигурност би трябвало: неолиберализмът буквално ще сложи край на нашата цивилизация. Но също така е ясно, че демагозите, които биха ни накарали да обърнем гръб на науката и толерантността, само ще влошат нещата.

Единственият път напред, единственият начин да спасим нашата планета и нашата цивилизация, е възраждането на историята. Трябва да съживим Просвещението и отново да се вречем в уважение към неговите ценности за свобода, зачитане на знанието и демокрация. 

Джоузеф Е. Стиглиц, Нобелов лауреат по икономика, е университетски професор в Колумбийския университет и главен икономист в Института Рузвелт.

Авторско право: Project Syndicate, 2019.