„Белене“: фабриката за илюзии отново е отворена

През изминалите две седмици започна създаване на поне четири нови, но до болка познати, илюзии по повод АЕЦ „Белене“. За да разберем цялата наглост на това усилие, ще трябва да резюмирам разкажа няколко положения от:

Икономическата теория

След трудовете на Нобеловия лауреат Джеймс Бюкенън в икономиката на политиката се прави ясна разлика между несъвършени и грешни, илюзорни решения.

Според Бюкенън:

„Ако онзи, който избира разполага с несъвършена информация и ако не е уверен в онова, което знае, той конструира понятията си за алтернативите по несъвършен начин.

Ако той е повлиян от илюзия, понятията му за алтернативите са погрешни.

Това е много различно от типично несъвършения избор между отделните алтернативи…“.

Разликата се състои в следното:

„Първо, илюзията сама по себе си може да приеме формата на по-голяма или по-малка увереност отколкото “действителните“ факти дават основание.

Второ и по-важно, вероятностните основания, които трябва да се вземат под внимание, са по необходимост субективни и не подлежат на обозрение.

И накрая, трето, илюзията може да бъде както оптимистична, така и песимистична“.[1]

 В случая с новото възраждане на илюзиите по повод АЕЦ „Белене“:

a.       Пренебрегване на установените факти;

b.      Пълна субективност и отказ от разглеждане на алтернативите;

c.       Споделяните възгледи са преднамерено оптимистични, макар целият опит досега да не дава основания дори за минимален оптимизъм.

Фактите

Поне от 28 март 2011 г. когато бе публикуван анализът на ИПИ за ползите и разходите по проекта „Белене“, е известно следното:

1.       Стойността на проекта без оскъпяване поради фактори като складове за съхраняване на  отработеното гориво, застраховане срещу аварии, отлагане на сроковете, странични въздействия (най-важните от които са влошаването на финансовото състояние на НЕК и вероятното затваряне на част от съществуващите мощности) и корупция е 11 млрд. евро;

2.       По-късно, при използване на други методики, не толкова емпирични, колкото тази на ИПИ, стойността на проекта бе потвърдена от Института за енергиен мениджмънт, Булат Нигматулин и HSBC;[3]

3.       Основното, което нарочно не отчитат поддръжниците на проекта, е необходимостта от системни инвестиции за сметка на български държавни дружества (в крайна сметка на българските данъкоплатци), възлизащи на около 40% от общата предполагаема стойност, пресметната при горните ограничения;

4.       Проектът е крайно икономически необоснован, поради:

a.       Липса на вътрешен пазар;

b.      Ниски цени на международните пазари, които в обозримо бъдеще – до 15 години след евентуалното завършване на проекта – не могат да осигурят цени за възвръщаемост на инвестицията;

c.       Наличие на инсталирани мощности, които, при някои сравнително незначителни инвестиции в пречиствателни технологии и ефективност, осигуряват вътрешния енергиен баланс до 2030 г., запазвайки високи стойности на износа на електроенергия (т.е. запазвайки интереса на фирмите, които опосредстват този износ);

d.      Засилване на зависимостта на електроенергетиката на страната от доставки и кредити от държавни фирми на Руската Федерация до 86% с всички произтичащи от това политически последици;

e.      Липса на застраховане от непредвидени събития;

f.        Неуправляем риск от претоварване на електроенергийната система при повече от два ядрени реактора;

g.       Загуби за алтернативните на „Белене“ доставчици на електроенергия – от АЕЦ „Козлодуй“, през БЕХ и НЕК, до ВЕИ;

h.      Риск за фиска и кредитоспособността на България.

 Новите стари илюзии

1.       Резултатът от арбитража – 1,2 млрд лв. разход е всъщност по-изгоден за българските данъкоплатци и потребители на електроенергия от:

a.       Претенциите на Атомсройекспорт (АСЕ);

b.      4-те млрд. лв. системни инвестиции (нека повторя – без да се смятат разходите по съхраняване на отработеното гориво, застраховане, корупция и страничните негативни социално-икономически въздействия);

c.       От общата консервативна оценка на чистата стойност на проекта.

2.       Продажбата на закупеното на „трети страни“ не може да бъде извършена чрез разговори с Иран или който и да е, поради следните обстоятелства:

a.       То не може да стане без производителя, а АСЕ няма интерес да е настроен в полза на НЕК/БЕХ или българското правителство, колкото и то да се старае;

b.      Няма проучване на пазара; и

c.       Няма възможност за финансиране и приключване на сделката в срокове, които не водят до допълнителни загуби (350 хил лв на ден);

3.       Агенцията по приватизация, за която се говори, че ще бъде агент по продажбата, няма законовото основание да се занимава с тази работа; за правителството би било достатъчно само да прочете чл. 1 от закона за приватизация и следприватизационен контрол, за да разбере, че за такава роля на Агенцията са необходими правни и законодателни действия, които ще отнемат поне шест месеца;

4.       Частно изграждане на нова мощност било на площадката на „Козлодуй“, било на площадка „Белене“ също е невъзможно, защото:

a.       Системните инвестиции няма да бъдат поети от какъвто и да е инвеститор;

b.      Отработеното гориво и в крайна сметка прекратяването на работата на новата мощност са отговорност на юрисдикцията „България“;

c.       Средства за застраховането от рискове и тези на фонда за извеждане от експлоатация всъщност липсват;

d.      Оценка на рисковете от аварии всъщност не е направена; ако се направи аналогия с подобни оценки след аварията във Фукушима, то разходите при най-лошия сценарий са невъобразимо високи – последното такова изследване е на ядрения регулатор на Франция и сочи стойности в трилиони евро[4];

e.      Новото строителство ще изисква нов ОВОС и нови разрешителни процедури, които ще отнемат поне шест години;

f.        АЕЦ „Козлодуй“ е всъщност субсидирана и правителството няма да може да осигури равни конкурентни условия на собственика на новата мощност на местния или международния пазар;

g.       Пазарът на електроенергия не може да осигури възвръщаемост на инвестицията без някаква форма на участие на български държавни компании и/или, макар и в скрита форма, държавния бюджет на България, т.е. ще трябва да се осигури разрешение от Генерална дирекция „Конкуренция” на ЕК.

 Предвид на казаното по-горе, най-изгодно е изплащането на задълженията по делото към доставчика.

Тогава може би някой ще се сети да попита: „а кой, по дяволите, доведе нещата дотук?“