Докладът по правосъдието – противоречие между твърдения и факти

Замисълът да има периодичен мониторингов доклад на Европейската комисия (ЕК) върху състоянието на българското правосъдие първоначално имаше ясна цел – българската държава да дава толкова сигурност и справедливост колкото всяка от другите страни членки. Поне така пише в решението от 13 декември 2006 г. за учредяване на мониторинга. През годините, след приемането на България в ЕС, властта вместо да съсредоточи усилия в изпълнение на препоръките неистово се стремеше да отмахне самия мониторинг.

Така в доклада от 13 ноември 2018 г. целта е видоизменена: „целта, поставена от председателя Юнкер, за приключване на процеса по МСП до края на мандата на настоящата Комисия.” Очевидно, приоритетите с времето променят характера си. В тазгодишния доклад се прави цялостна подготовка за окончателното му прекратяване. Спорно е дали точно това бе начинът – по неаргументиран и неубедителен път да се заяви, че България е постигнала изпълнение по водещите показатели, включително и независимост на правосъдието. И като последица от това самият механизъм да стане излишен. Неубедителността на твърденията в доклада подлежи на проверка като срещу тях се противопоставят някои факти и действия от приключващата 2018 г.

Първият голям успех според доклада е „приемането на реформата на общата рамка за борба с корупцията през януари 2018 г.”. Това твърдение подлежи на оспорване по следните съображения:

Не беше необходимо да се дава преимущество на конкретната оценка за сметка подминаването на съществени факти и обстоятелства.

Вторият отчетен успех е относно независимостта на съдебната власт. Според доклада българското правосъдие вече не е под политически контрол. Трите показателя, които трябваше да бъдат изпълнени са:

Прозрачен избор на членовете на ВСС през есента на 2017 г. – такъв не се състоя, председателят на Правната комисия в Народното събрание Данаил Кирилов го осуети на практика. Димитър Лазаров от ГЕРБ минира година преди това процедурата с редакция на текста на Закона за съдебната власт още през 2016 г. Въпреки това докладът отчита напредък;

Съдебните назначения в ключови органи на съдебната власт – през отиващата си година това бе изборът на председател на СГС. Според текста на доклада процедурата не е довела до резултат. А до резултат не се стигна тъй като плаващото мнозинство в съдебния съвет отхвърли номинацията на общото събрание на съдиите. Не се коментира как това кореспондира с принципите за съдийско самоуправление, слага се само акцент на нещо, което като че ли не се е случило: „Ще бъде важно ВСС да гарантира, че това назначение ще се осъществи в рамките на открита и прозрачна процедура, така че новият председател да може да се ползва с доверието както на широката общественост, така и на съдиите, работещи в съда”. Проиграните веднъж номинация и доверие не са коментирани;

Практическото функциониране на Инспектората към ВСС „особено по въпроси, свързани с почтеността на магистратите” – обсъдени са основно правомощията на Инспектората и предстоящата оценка на дейността му. Деликатно е изпуснат въпроса как ИВСС установи нарушение при разпределяне на делата в Софийския апелативен съд от председателя Дончева и въпреки това не последва наказание. Тоест скандалът Яневагейт от СГС, пренесен на територията на САС в Дончевагейт не поражда въпроси.

Това е може би най-пространната тема на българския преход, скрепена с няколко конституционни поправки, няколко устройствени закона и прекрояване на наказателния, гражданския и административния процес. И ако резултатите да са трудно измерими, то в доклада на комисията и тази тема е „ошетана” почтително добре.

По първия критерий относно периодичния отчет по изпълнение на Актуализираната стратегия за съдебна реформа ЕК намира, че „правителството е продължило консултациите си със заинтересованите страни в рамките на консултативния Съвет за съдебната реформа и е установило практика за публикуване на редовни актуализации за постигнатия напредък”. Това твърдение не отговаря на истината. Съветът за съдебна реформа е провел само две заседания за последната година, последното от които през месец юли. На него именно с мнозинство не бе приет представеният отчет по изпълнението на стратегията.

Основната конфликтна точка за устройството и организацията на съдебната власт в България са правомощията на прокуратурата и статута на главния прокурор. Този въпрос също е неубедително разгледан с едно изречение „Друг чувствителен въпрос, по който обсъжданията все още не са довели до заключение, се отнася до действащите процедури за подвеждане под отговорност на лицата, заемащи най-висшите магистратски длъжности, в това число на главен прокурор, в случай на сериозни твърдения за неправомерни или престъпни действия.” Проблемите с прокуратурата са констатирани в осъдителни дела срещу България от Европейския съд по правата на човека. До 01 октомври Министерство на правосъдието трябваше да представи какво е свършило в проблемните области. Публичен отчет няма, а нарочната комисия в министерството е провела едно заседание през пролетта на 2018 г. Тоест тук не само няма резултат, но отсъства и воля да бъде свършена каквато и да било работа. Въпреки това докладът заключва: „Анализът на третия показател показва, че България е постигнала значителен напредък и препоръки 5, 6, 7 и 8 са почти изпълнени”.