Пътуването до работа е работа, но само за някои

Времето, през което един служител пътува до местоработата си и обратно, трябва да се смята за работно време. Това постанови в понеделник Съдът на Европейския съюз, но решението се отнася само за определена категория работещи, които нямат конкретно място в офис и предприятие, съобщава BBC.

Става дума за професии като търговски агенти, социални работници или водопроводчици, които отиват на възложения им адрес по поставените задачи директно от дома си или през деня непрекъснато пътуват до клиенти.

Искът в делото бе срещу испанска компания за алармени и противопожарни инсталации. Допреди 5 години началото на работния ден било явяването в гаража за служебната кола, а краят – при връщането на автомобила. Това означава, че и пътуването през работния ден се е смятало за част от платеното време.

През 2011 г. обаче тя закрила представителствата си извън Мадрид и някои служители започнали да изминават по 100 и повече километра до адресите. Компанията обаче отчитала работното им време от момента, когато се явят при първия клиент. Работният ден приключвал с последния клиент, но след това служителите се прибирали още 1-2 часа до дома си. Времето за пътуване между адресите се смятало за почивка.

Съдът реши, че тази ситуация е създадена изцяло от решението на работодателя, в чиято власт освен това е и да отмени или промени следващата поръчка в дневния списък. Да се принуждават служители да работят по този начин противоречи на правилата за защита на здравето и безопасност на труда, включително и на правото на почивка, постановяват съдиите.

Съгласно действащите в ЕС нормативи никой не бива да бъде принуждаван да работи повече от 48 часа в седмицата. Като се добави пропътуваното време, служителите на Тусо са били на работа до 10 часа седмично повече.

Отработеното време, съотнесено спрямо заплащането им, показвало, че всъщност така те работят под минималната заплата в Испания.