Това беше само загрявка: Какво предстои за България след еврото

Решенията на Съвета на ЕС от 8 юли 2025 г. са последната стъпка, която открива пътя на България към приемане на еврото от 1 януари 2026 г. Това е краят на един дълъг процес, започнал от договарянето на членството на страната в ЕС, преминал през присъединяването на лева към Валутния механизъм II и влизането в банковия съюз през 2020 г. и всички останали действия до получаването на положителната оценка за изпълнение на критериите в конвергентните доклади на ЕК и ЕЦБ през юни. Някои биха казали, че началото е поставено дори по-рано – с решението през 1997 г. паричният съвет да обвърже лева с германската марка в очакване на еврото, вместо с друга глобална валута.

Изкушението за политическа употреба е голямо, а символиката в клишетата за „ядрото на Европа“ и „клуба на богатите“ е демонстрация на опасно невежество за смисъла от присъединяване към еврозоната. Замяна на паричната единица нито поставя България в центъра на върховите иновации, внедряване на високопроизводителни технологии и икономически растеж, нито повишава сама по себе си доходите и печалбите за граждани и бизнес.

Опасността, по думите на един бивш финансов министър, е след 1 януари „да останем без голяма стратегическа цел“. За нас опасността е от политици, които след вторник са се успокоили, че вече всичко важно е свършено, че са „отметнали“ постигнат резултат в сферата на икономиката и това вече е затворена тема. Доколкото за всяко управление досега пътят към изпълнение на критериите за устойчиво сближаване и в крайна сметка – приемане на еврото, са били действително важна „котва“, подкрепяща редица разумни реформи и действия, то истинската дългосрочна цел, е България да бъде просперираща и богата страна, в която хората живеят добре и имат шанс да реализират мечтите си. Или поне това е амбиция, която е разбираема, привлекателна и мотивираща за практически всички в обществото.

Приемането на еврото не замества необходимостта от реформи и не премахва нуждата от благоразумна фискална политика. На прага на присъединяването реалният БВП на човек от населението според паритет на покупателната способност в България е едва 66% от средния в ЕС. Краткосрочна цел трябва да е страната да влезе поне сред останалите в Централна и Източна Европа, които са се доближили до 70-90% от средното; но защо да се ограничаваме дотам, а да не се стремим да постигнем средното, определяно от Германия, Франция, Италия и останалите богати страни в съюза? Това е напълно възможно, но предполага постигане на висок икономически растеж, основан на постоянно нарастване на продуктивността, и то в продължение на много години. От своя страна, това означава правителствата да следват политики, насърчаващи предприемачество, иновации, инвестиции, трансфер на високи технологии – все предпоставки за по-висока добавена стойност и производителността на труда. Или, на практика в целия спектър на регулации и публични услуги – от здравеопазване и образование, през инфраструктура, води и отпадъци, до съдебна система и финансови институции.

Нуждата от реформи в тази посока е вече многократно аргументирана – както в годишните препоръки към страната в рамките на Европейския семестър, така и в самите доклади, които анализират устойчивостта на изпълнение на критериите за членство в еврозоната. В редица други документи се посочва многократно, че средата за бизнес и инвестиции страда от неефективно функционираща публична администрация и недостатъчно независими регулатори; че в съчетание с липсата на борба с корупцията това ограничава конкуренцията и растежа на успешните и производителните предприятия; че обществените поръчки не са достатъчно прозрачни и не гарантират ефективно инвестиране на публичните средства; че са нужни инвестиции и подобряване на управлението в електропреносната мрежа и че либерализацията на енергийните доставки е ключова за дългосрочна устойчивост и конкурентоспособност на цялата икономика. Не трябва да е изненада заключението, че капиталовият пазар в България е слаборазвит и не осигурява достъп до финансиране на предприемачи и инвеститори. И далеч не буди съмнение тезата, че трябват дълбоки промени за подобряване на училищното образование, за да не показват половината деца отчайващо слаби резултати по четене, математика и природни науки – дефицити, които предопределят десетилетия на по-слаби умения на работната сила. И така нататък – списъкът може да бъде продължен.

Без дълбоки и смели реформи България рискува да остане „закотвена“ на територията на „средните доходи“ заради стагнираща производителност, с икономика, разчитаща на евтини ресурси и труд, създаваща стоки и услуги с ниска добавена стойност.

Каквито и политики за продуктивност, инфраструктура и инвестиции в частния сектор да се следват, потенциалът на икономиката може рязко да бъде смачкан от безотговорно управление на публичните финанси. Заблуда е да се мисли, че фискалните правила важат само докато страната е оценявана като кандидат за приемане на еврото – те действат и за страните от еврозоната; по-важно – високите дефицити са риск не просто заради страх от Европейската комисия, а защото те трябва да се финансират чрез все по-големи дългове. А съвсем отделна тема са вредите, които по-високите публични разходи нанасят чрез неизбежния натиск за по-високи данъци и чрез все по-голямата зависимост на частния сектор от държавата.

Рискът от загуба на контрол върху все по-разхитителното харчене е реален и вече видим в бюджета за тази година и средносрочния фискално-структурен план, който чертае нерадостна траектория за нарастване на държавния дълг. Още повече, с решението на ЕС за насочване на повече ресурси за отбрана се дава възможност на страните членки – и България вече поиска да се възползва от това – за разхлабване на правилото за дефицита. Измамно успокоение може да донесе и покачването на кредитния рейтинг – с извънредни действия тази седмица Standard & Poor’s и Fitch Ratings повишиха с една стъпка суверенния рейтинг на България заради решенията за приемане на еврото – което ще намали рисковата премия по бъдещите емисии дълг. Но идеята да се харчи, само защото е евтино да се взима назаем бързо може да катастрофира в криза, изходът от която е „спасяване“ със заеми и наложена програма за реформи от Европейския стабилизационен механизъм и по-високи данъци.

Присъединяването към еврозоната е шанс за усилване на потенциалните положителни ефекти от разумното управление на публичните финанси и реформи върху растежа, но не отменя нуждата от тях. Просперираща България е възможна само с инвестиции в развитието на човешкия капитал, икономическа свобода и върховенство на правото.

Източник: Институт за пазарна икономика