Изгубени в превода

В средата на миналата година тогавашният министър на външните работи издаде заповед, с която се въвеждат нови изисквания за преводаческите агенции, които влизат в сила от юли тази година.

Още тогава, въпреки че заповедта все още не беше достъпна, много от преводаческите агенции възроптаха срещу идеята, като дори се пусна жалба до Върховния административен съд и се организира петиция срещу новите изисквания.

Сега вече заповедта е достъпна на интернет страницата на Министерство на външните работи. В Списъка на необходимите документи за сключване на договор за възлагане извършването на официални преводи на документи и други книжа (Приложение към заповедта) са описани новостите за преводачите, които ще са в сила от 1 юли 2013 година и ще са със задължителен характер:

• „Документ за сертификация по международните европейски стандарти EN 15038 за контрол на качеството на предоставяните услуги” (т.2) – този стандарт е гарант за качество в ЕС и някои фирми в България вече работят по него, но навсякъде той е доброволен. Заповедта от МВнР предвижда всички фирми, които искат да сключат договор с министерството, да притежават такъв сертификат. Генералният проблем е, че държавата има своеобразен монопол върху преводите (което дори противоречи на чл. 18 и чл. 19 от Конституцията) чрез чл. 2а, ал. 1 от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, който гласи, че: "Преводите на документите и другите книжа в страната се извършват от Министерството на външните работи". Така, много фирми на практика нямат избор и трябва да сключат договор с министерството. Освен това сертифицирането, разбира се, струва пари. Няколко примерни оферти показват, че цената за въвеждане на сертификата е около 3 000 лв., което е сериозна сума за голяма част от дребния бизнес в страната. Подобно изискване противоречи и на българското, и на европейското законодателство, което предвижда намаляване на регулирането на бизнеса.
• „Документи, удостоверяващи наличието на оборудван офис, стационарен телефон, факс, компютри, принтери, интернет достъп и електронна поща” (т.5) – това изискване може би няма нужда от коментар. Това, че преводачът има офис и принтер по никакъв начин не означава, че ще си свърши работата по-добре. Допълнителните еднократни разходи за покупка на оборудване и постоянните разходи (за наем на офис и сметки) биха могли да изхвърлят от професията по-малките бизнеси, за които те ще се окажат непосилни.
• „Документи, удостоверяващи назначени на постоянен трудов договор поне двама служители с филологическо образование” (т. 8) – звучи абсолютно нелогично министър да решава с колко човека да работи, при това на трудов договор, и на колко човека да плаща дадена фирма. Още повече, че вероятно никой не се заблуждава, че филолозите непременно са добри преводачи и обратно.

След като двама народни представители официално отправят въпрос към министъра на външните работи защо са необходими тези промени, отговорът на министърът е, че изискванията се поставят заради оплаквания за некачествени преводи в МВнР (запитването и отговорът са достъпни тук). Проблемът е ясен – някои хора не си вършат добре работата – но за решението може да се подходи по няколко начина. Както обикновено, вместо тези, които не са се справили, да понесат последствията, всички ще пострадат. Крайно несериозно и в ущърб на всички е законодателят да се води по поговорката „покрай сухото, гори и мокрото”.

В същото време в решението на ВАС в отговор на жалбата срещу заповедта от няколко агенции, пише, че „Заповедта на министъра представлява вътрешно-служебен акт, насочен към организиране на работата на администрацията на министерството на външните работи във връзка със сключване на договори за извършване преводи на документи и други книжа, на които министерството извършва легализиране и заверяване, съобразно чл. 1 и чл. 2а от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други книжа, ДВ бр. 73 от 1958 г. Заповедта касае част от дейността на администрацията на министерството на външните работи, която е подчинена на министъра, но не засяга защитени от закона права и интереси на граждани и юридически лица (виж т 6 от Решение № 21 от 26.X.1995 г. на КС на РБ по конст. д. № 18/95 г., поради което не подлежи на съдебен контрол.)”

Трябва да се спомене, че срещите на МВнР и преводаческите агенции продължават и е възможно да има промени по готвените изисквания.

В общия случай подобни регулации се създават, за да повишат сигурността и да гарантират качеството на услугите, но често те не постигат целта си и дори вредят, като ограничават конкуренцията чрез непосилни изисквания и повече разходи за спазване на законодателството. Така в крайна сметка регулирането създава фалшиво усещане, че държавата като единственият субект, който може да прецени какво е добро за всички, гарантира нещо, което всъщност няма как да гарантира, но всички страдат от убиването на конкуренцията. Вече сме писали какви са ефектите от подобно прекомерно регулиране на браншовете на одитори, архитекти, инженери, фармацевти, нотариуси, адвокати, оценители, брокери, занаятчии.

Институт за пазарна икономика (ИПИ), www.ime.bg