Китай - миротворец или ловък политически играч

Две седмици след като Русия нападна Украйна, Пекин започна да играе ролята на миротворец. Това се явява "лъч надежда" за западните лидери, които са отчаяни от кръвопролитието в Украйна, на което не могат да сложат край.

Няма алтернатива. Ние, европейците, не можем да бъдем посредници, това е ясно. Не може да бъде и САЩ. Кой друг? Трябва да е Китай“, заяви Жозеп Борел, върховен представител на ЕС по външна политика.

„Китай е заинтересован да спре тази война“, каза от своя страна външният министър на Украйна Дмитро Кулеба.

Във вторник Си Дзинпин направи най-силното си изявление за войната досега, когато френският президент Еманюел Макрон и германският канцлер Олаф Шолц се срещнаха с него виртуално. Си призова за „максимална сдържаност“ в Украйна и каза, че за Китай „е болезнено да вижда как пламъците на войната да се разпалват отново в Европа“. Трите страни се съгласиха, че трябва съвместно да подкрепят мирните преговори между Русия и Украйна, пише The Guardian.

Двустранните отношения между Москва и Пекин са близки вече десетилетия, особено след разпадането на СССР. Седмици преди инвазията Владимир Путин посети Пекин за Зимните олимпийски игри. Тогава двамата лидери казаха, че приятелството между двете страни няма граници. Това, което Си Дзинпин впоследствие не направи, беше да обвини Русия за започнатата война в Украйна. Той беше единственият голям лидер, който взе това решение на фона на западния дипломатически бойкот. Тогава Китай определи като дезинформация публикациите, че Си е помолил Русия да изчака с нахлуването, докато не приключат игрите. Но дори китайският президент да знаеше, че неговият руски колега планира пълномащабна инвазия в Украйна, той със сигурност не успя да предвиди силата на съпротивата и мащаба на международната реакция.

Опитите на Европа да позиционират Китай като посредник отразяват липсата на други възможности, но също и разбирането, че се опитва да помири три на практика непримирими елемента: близостта на Китай с Русия; дълго декларираната вяра в териториалната цялост, националния суверенитет и ненамесата; и необходимостта на Пекин да сведе до минимум последствията, които изпитва от санкциите срещу Москва. Това, а не някакви фундаментални промени в позицията му, обяснява обърканите послания от 24 февруари и решението на Китай да се въздържа, вместо да гласува срещу Русия по ключови резолюции на ООН.

Индийско-тихоокеанска стратегия на Вашингтон

Двустранните отношения между Китай и Русия, естествено, са въз основа на взаимно удобство. В миналото страните са били и противници, и партньори. Си и Путин си приличат както по репресиите в страните си, така и по агресивната политика, която водят в чужбина. И двамата подкрепят режимите си с възторжен разказ за историческото величие на своята нация. Преди всичко те са обединени от вярата си, че САЩ – и Западът в по-широк план – са основната заплаха, пред която са изправени. Китай може да не е приветствал инвазията, но многократно е обвинявал САЩ и НАТО за нахлуването в Украйна и създаването на предпоставки за кризата, Пекин определи Индийско-тихоокеанската стратегия на Вашингтон като опит за създаване на регионална версия на НАТО и осъди „незаконните“ санкции срещу Русия.

В стратегията САЩ обещават да отделят повече ресурси, за да противодействат на, според тях, опитите на Китайската народна република (КНР) да създаде своя сфера на влияние в региона и да стане най-влиятелната сила в света, "като комбинира своята икономическа, дипломатическа, военна и технологична мощ". Съединените щати обещават да подновят старите си съюзи и да укрепят своите нови партньорства в Индийския и Тихия океан, както и да инвестират в регионални организации, в опит да сдържат китайските амбиции. Стратегията изрично споменава важното значение на една "силна Индия" като партньор за една положителна регионална визия. Включен в стратегията план за действие през следващите 12-24 месеца предвижда САЩ да разширят дипломатическото си присъствие в Югоизточна Азия и на тихоокеанските острови.

Украйна, "горещата точка" в момента, се намира на няколко хиляди километра, а напрежението между Запада и Русия е в своя апогей след края на Студената война. Това обаче не променя дългосрочните тенденции: според британския мозъчен тръст Център за икономически и бизнес изследвания Китай ще изпревари САЩ като икономика номер едно до края на това десетилетие. Поднебесната империя все по-решително разпростира своето влияние на цялата планета и оспорва доминиращата роля на Запада, предизвиквайки сериозни безпокойства и у свои съседи.

Още през 2011 г. администрацията на президента Барак Обама обяви, че САЩ пренасочва фокуса на стратегическото си внимание от Близкия изток към Азиатско-тихоокеанския регион - повратен момент във външната политика на световната суперсила. Това отчитане на променящите се геополитически реалности бе приветствано от традиционни американски съюзници в региона, сред които Япония и Южна Корея, и възприето като възможност от други държави, които имат териториални спорове с Китай или се притесняват от неговия бърз възход и все по-големи амбиции, като Индия и Виетнам.

Показателно е, че, на фона на дълбоката политическа поляризация в САЩ, Доналд Тръмп, приемникът републиканец на Обама, продължи този курс и дори започна "търговска война" с Пекин, въпреки че скъса с редица други политики на своя предшественик демократ. След това, демократът Джо Байдън, който победи Тръмп на президентските избори през ноември 2020 г. с обещанието за коренна промяна, запази твърдата му линия към Китай.

Си без съмнение оценява, че Путин е отклонил вниманието на администрацията на Байдън от работата с Китай. Новата близост между САЩ и Европа – включително страните от Централна и Източна Европа, които Китай внимателно ухажва – не е добре дошла. Китайско-руската търговия нарасна значително - миналата година скочи до рекордните 146.9 млрд. долара. Но това е само около половината от нивото на търговията на Китай с ЕС и малка част от търговията му със САЩ. Ясно е, че Пекин следва стратегически цели.

Смътно изразените надежди за деескалация са много различни от действията, които да помогнат за постигането на тази цел. Подозренията, че Пекин е отворен за посредничество между Русия и Украйна, са по-скоро предназначени да смекчат критиките за засилената подкрепата на Китай към Москва. Те обаче не отразяват промяна в мисленето на Си Дзинпин. Фактът, че китайският президент се опитва да лавира, означава, че самият той знае, че и Китай ще плати висока цена за инвазията - икономическа и политическа. Въпреки че очакванията за способността и желанието на Си да действа като посредник трябва да са занижени, натискът на Запада върху Китай, може да го разубеди да подпомага Русия.