Периферията на Европа се отделя от ядрото

Пиша това в Лондон и се отправям от тук към Полша и Унгария. Това изглежда като пътуване от една Европа в друга. В действителност, в този момент в историята, тези места имат много общо помежду си. Всяко от тях е в периферията на Европа, опитвайки се да определят отношението си към Европа и да се справят с радикалните последици от правото на национално самоопределение.

Ядро на Европа от края на XIX век са Германия, Франция, Белгия и Холандия. В някои отношения това е Европа на Карл Велики, която е организиращото ядро на Европейския полуостров. Тези страни, като добавим Италия и Люксембург, създават също Европейската общност за въглища и стомана, която в крайна сметка се превърна в Европейския съюз. Заедно те съставляват значителна част от богатството на Европа.

Периферията на Европа се състои от страните и регионите, които обграждат това ядро: Скандинавия, Британските острови, Иберия, Балканите и това, което се е наричало Източна Европа. Силен довод може да бъде използван за това, че Италия също трябва да се счита за част от периферията. Италия е била в центъра на голяма средиземноморска империя в далечното минало, но никога не е била част от Европа, която е създал Карл Велики.

Европейският съюз се опита да обгърне периферията и ядрото в една структура. На теория това е трябвало да бъде съюз между равни, но все по-често се превръща в периферия, въртяща се около ядрото. В центъра периферията се върти около истинското ядро – Германия. Този модел остава до 2008 г., когато въртенето става по-слабо в една орбита, отколкото центробежните сили.

В Англия – избирам този термин, за да я разгранича от Великобритания – центробежното движение сега е осезаемо, а движението навън от центъра показва перспективите за разтърсване на Великобритания. Бях на финансова конференция в Лондон, където основният въпрос, логично, беше бъдещето на икономиката. Макар и важен, това не е най-важният въпрос, пред който е изправена Великобритания. Далеч по-важно от финансовите последици от Brexit е дали Шотландия ще прекрати съюза си с Англия и какво ще направи Северна Ирландия.

Идеята за независимост на Шотландия се корени във факта, че шотландците виждат себе си като различен народ от английския. Винаги е имало спотаен шотландски национализъм, който не е съвсем явен като много сериозно движение до сега. Част от шотландските аргументи за независимост се въртят около икономиката.

Но по-важната сила е тази, която залива Европа: национализмът и самоопределението. Шотландците искат да са шотландци, защото са шотландци. Трудно е това да се изгради в един модел за оптимизация на икономиката, но това е слабостта на икономиката.

Шотландският въпрос възниква преди Brexit, а това гласуване позволи възраждането на въпроса. Шотландците гласуваха за оставане като част от Великобритания със сравнително малка разлика и вярват, че при още един кръг ще направят стъпката. Финансовата общност изчислява финансовите последици от подобен ход. Но политическото значение ми се струва по-важно.

Що се отнася до Северна Ирландия, тя отдавна е раздирана от национализъм. Тя е разделена на католици, които се идентифицират с Република Ирландия, и протестанти, много от тях от английски произход, които се идентифицират с Англия. Те водеха кървава гражданска война, продължаване на кървавия бунт, който се засилваше и намаляваше в продължение на векове. След като националистически чувства се успокоиха поне временно, дебатът за Brexit постави икономически въпроси, които биха могли отново да възпламенят борбата на ирландски срещу английски лоялности.

Това води до съществен геополитически въпрос. Ако Шотландия се появи отново като независим народ и ако английската сила бъде прогонена от Северна Ирландия, това не само ще върне времето назад с векове, но и ще се появят други възможности. Една от причините англичаните да търсят съюз с Шотландия е била да бъде направено невъзможно за чужди сили, особено французите, да заплашват Англия в гръб.

Тази възможност изглежда архаична, но всъщност не е така. Европа има сериозни, системни войни всеки век. В момента такава война изглежда немислима, но нищо не е немислимо в Европа. Европейският съюз я отслабва и се фрагментира. И в по-широката, глобална рамка, този сценарий е още по-вероятен. Каква би била външната политика на независима Шотландия не е известно, и тя може да остане в някакъв вид конфедерация с Англия.

Но ако не стане така, Шотландия ще се върне към старата си позиция. Тя е по-слаба от Англия и затова се нуждае от по-силен съюзник. Англия ще гледа на този силен съюзник като на потенциална заплаха. Ето защо пълна независимост и еволюция на напрежението в Европа или по света може да възродят една много стара плетеница от напрежение на север от Англия. Докато някои отстояват правото си на национално самоопределение, други ще оспорват това право, и това, най-меко казано, създава геополитически усложнения.

При пътуване до друга част от периферията на Европа откриваме вариант на тази тема. Много отдавна Полша и Унгария са били двете важни регионални сили. През последните векове и двете са губили суверенитета си в различни моменти. Полша е разделена между династиите на Романови, Хабсбургите и Хоенцолерните. Унгария е част от империята на Хабсбургите.

След Първата световна война крахът на империите освободи двете страни, но тази свобода е продължила само толкова дълго, колкото е отнело на Германия отново да се появи. Полша е окупирана от Германия и Съветския съюз. Унгария остава свободна, с ограничена свобода на действие поради властта на Германия, докато германците я окупират през 1944 г. След Втората световна война тя имаше официално суверенитет, но всъщност беше контролирана от Москва.

С оглед на това минало, вероятността двете страни да се разпаднат под натиск беше изключително висока. С никоя не стана така и двете придобиха пълен суверенитет през 1989 г., когато Съветският съюз се изтегли от Германия. Почти веднага Полша и Унгария бяха привлечени в Европейския съюз и НАТО. Основният им мотив беше да изградят техните икономики и да запазят своята национална независимост, особено ако Русия се възроди като сила. В този смисъл те бързо изтъргуваха елементи от своя суверенитет за мир и просперитет. Те си остават поляци и унгарци, но стават и европейци.

Това е почти същото като направената от шотландците и отказана от ирландците сделка. Шотландците сключиха сделка да запазят идентичността си, но не и автономията. Ирландците се бореха да запазят и двете. Полша и Унгария доброволно влязоха в Европа по 2 причини. На първо място, след като преживяха фашизма и комунизма, един от техните приоритети беше разработването на политическа култура, която би ги имунизирала срещу заразата. Според тях Европа се е освободила сама от фашизма и гарантира тази си свобода в институционализирана форма в ЕС. Блокът ще защитава двете страни, или поне така си мислят. Второ, цената за влизането в Европа ще бъде ниска. Те биха могли да се възползват от предимствата, без да се отказват от самоопределянето като нация, което означаваше, че те остават суверенни.

След 2008 г. Европа започва своя постоянен ход надясно и към национализма. Източна Европа започна това движение за първи път при избирането на унгарския премиер Виктор Орбан и след избирането на подобно правителство в Полша няколко месеца по-късно. Това създаде напрежение между тези страни и ЕС. На Британските острови Англия и Шотландия искат да се отдръпнат. Но страните от Източна Европа бяха изтласкани далеч.

Полското и унгарското правителства бяха избрани с големи разлики между победители и опозиция в изборите, като цяло без измама. Никой не оспорва легитимността на изборите. ЕС обаче оспорва политики на двете правителства по редица конституционни промени, отнасящи се до съдебната система и медиите. Никое от правителствата не скри своите основни намерения. Избирателите са знаели и са искали това, за което гласуваха. Въпреки това това, което тези страни се надяваха да спечелят от присъединяването си към ЕС, имунизацията срещу фашизма, сега се сблъска с опита на ЕС да защити своята обща идеология.

От гледна точка на ЕС, това, което правят поляците и унгарците, отиде далеч отвъд пределите на приемливото либерално демократично поведение. От гледна точка на Унгария и Полша те се придържат към сърцевината на либерално-демократичното поведение: техните правителства спечелиха на свободни избори. Като оспорва правото на избрано правителство да очертае своя курс, ЕС е този, който нарушава либералните демократични ценности.

Упражненията по политическа теория са интересни, но сърцевината на това, което твърдя, е, че точно когато британската периферията се разпада на части, източноевропейската периферия също се фрагментира. Някои режими сега отдръпват далеч от други страни и ЕС; други режими се приближават. Тази фрагментация има критични геополитически последици в краткосрочен план. Тъй като ЕС отчуждава Полша и Унгария, по-нататъшното фрагментиране ще се случи, тъй като тези 2 държави се опитват да намерят баланс между Европа и Русия, а не просто да се ангажират с центъра, особено Германия.

Странно е да седиш в Лондон и да мислиш за приликите между англичаните, поляците и унгарците, но в действителност, те са в едно и също състояние. Те се отдръпват – някой може да каже, че това е отблъскване – от ЕС и се изправят пред геополитически последствия. За Великобритания това е връщане към конфигурацията на XVII век. В същото време Полша и Унгария се опитват да установят своя суверенитет извън конструкцията на многонационално съществуване. Западните и източните периферии не преживяват само първият опит на фрагментация, но и пост-фрагментация на геополитическата система.

ЕС е опит да бъде замразена историята в мир и просперитет. Просперитетът не успя, въпросът за мира в момента е на масата. Ако мирът не успее, тогава геополитическата реалност се измества и историята продължава.