Скъпият „евтин“ труд: Азиатският завой на българския бизнес

Българският пазар на труда тихо преминава през една от най-съществените си трансформации от десетилетия. Ако доскоро чуждестранните работници бяха изключение, концентрирано основно в туризма, днес те постепенно се превръщат в необходима част от функционирането на все повече сектори на икономиката. Данните на Националния статистически институт (НСИ) за 2025 г. показват именно тази промяна – разрешенията за пребиваване с цел работа за граждани на трети държави са нараснали драстично и вече представляват над половината от всички първи разрешения за пребиваване.

През 2025 г. България е издала 23 577 първи разрешения за пребиваване на граждани на трети страни, което е с почти 20% повече спрямо предходната година. Над половината от тях – 12 596 – са с основание „работа“, а именно тази категория бележи най-голям ръст – 45.6% на годишна база. Почти със същото темпо се увеличават и т.нар. единни разрешения за пребиваване и работа, които достигат 11 880, или с 68.2% повече спрямо 2024 г.

Доскоро недостигът на кадри се възприемаше като цикличен проблем – характерен за периоди на бърз икономически растеж. Днес причината изглежда различна. България не изпитва временен недостиг на работници, а трайно свиване на трудоспособното население. Години наред бизнесът се захранваше от вътрешни демографски резерви и от географски близки дестинации, като Украйна и Молдова. Днес, когато тези източници са или пресъхнали, или блокирани, той е принуден да търси работна ръка на хиляди километри разстояние – в Централна и Южна Азия. А работодателските организации вече не говорят за временна помощ, а за необходимост от устойчив достъп до работници от трети държави.

Според Българската стопанска камара (БСК), липсата на достъп до тези работници би означавало по-малко производство, отказани поръчки, отложени инвестиции и загуба на конкурентоспособност. Най-силно засегнати биха били строителството, туризмът, преработващата промишленост, транспортът, логистиката, услугите и земеделието – отрасли, които от години изпитват хроничен недостиг на персонал, коментират оттам за Economic.bg.

От Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ) определят новонаетите чуждестранни работници като „глътка въздух“, но подчертават, че те далеч не компенсират реалния недостиг. По техни данни, в страната има около 200 хил. незаети работни места, а недостигът на хора вече не влияе само върху ежедневната работа на компаниите. Все по-често той започва да определя и инвестиционните решения. За международните инвеститори наличието на квалифицирана работна сила е сред основните критерии при избора на ново производство. Когато местният пазар не може да осигури необходимия персонал, рискът проектът изобщо да не бъде реализиран нараства. Именно в този контекст АИКБ припомня, че България вече е губила мащабни инвестиционни възможности заради липсата на достатъчно човешки ресурс.

Точно поради липса на човешки ресурси у нас не бяха осъществени редица големи инвестиционни намерения. Загубихме състезанието за голямата мечта – „германския автомобилен завод“, точно поради липса на човешки ресурси. Не недостиг – липса, отсъствие“, коментира пред Economic.bg доц. д-р Теодор Дечев, директор „Индустриални политики“ в Асоциация на индустриалния капитал в България (АИКБ). 

Вече не само сезонни работници

Доскоро работниците от трети държави се свързваха основно с туризма, но картината вече е значително по-пъстра. Огромната част от разрешенията отиват за позиции с по-ниска квалификация – оператори, заварчици, монтажници, строители и персонал в туризма. Това е директно следствие от колапса на професионалното образование у нас. Примерът на АИКБ е показателен: за критични за тежката индустрия защитени специалности, като „Леярство“, през последните години в България практически няма нито един завършил кадър.

Но все по-често търсят и инженери, IT специалисти и медицински кадри. Практически няма сектор, който да не изпитва недостиг на хора, посочват от бизнеса. Демографската картина в страната кара работодателите все по-често да се конкурират помежду си за едни и същи служители, докато резервът на пазара на труда практически е изчерпан.

За много предприятия привличането на работници от трети държави вече не е въпрос на избор, а възможност да изпълнят поетите договори и да запазят производството си“, коментират от БСК.

Практиката показва, че когато една компания няма възможност да попълни свободните работни места, тя отказва поръчки, намалява производството, забавя инвестиции или дори преустановява дейността си. Това означава пропусната добавена стойност, по-нисък износ, по-малки данъчни приходи и загуба на конкурентоспособност.

Най-силно засегнати биха били отраслите с хроничен недостиг на работна сила – строителството, туризмът, преработващата промишленост, транспортът и логистиката, услугите като цяло, земеделието. Именно там недостигът на кадри вече е основен фактор, ограничаващ развитието на бизнеса.

Котва за доходите или скъп авариен изход?

Масовият внос на работна ръка от Изток породи обвинения от страна на синдикатите, че бизнесът използва чужденците като „котва“, за да държи заплатите ниски. Корпоративната реалност обаче показва по-различна математика и чуждестранният работник от трета страна няма как да бъде приравнен до евтин инструмент за дъмпинг.

Законодателството задължава работодателите да осигурят на тези служители абсолютно същите възнаграждения и условия на труд, каквито получават и българските граждани на аналогични позиции. Истинското финансово бреме обаче идва от съпътстващите разходи: такси за подбор и посреднически агенции, визови процедури, езикова подготовка, задължително осигуряване на жилище, храна и логистика, включително регулярни билети до родината им. В крайна сметка вносният служител често излиза по-скъп за бюджета на компанията от местния.  

Ако работодателите имаха възможност да намерят необходимите кадри на българския пазар на труда, никой не би поемал допълнителните административни, финансови и организационни разходи, свързани с наемането на работници от трети държави. Причината е проста – резерв от работна сила практически няма“, отбелязва Теодор Дечев от АИКБ. 

Устойчивият ръст на средната заплата в България през последните години е най-силният аргумент на работодателите срещу критиките за замразяване на доходите – в редица сектори повишението дори изпреварва ръста на производителността на труда именно заради пазарния натиск от липсата на хора, отбелязват от БСК. И защитават идеята, че вносът на чужденци не цели поддържане на ниски нива на заплащане, а предотвратяване на риска предприятието изобщо да загуби пазарните си позиции и да затвори врати.  

Икономистът Георги Вулджев обаче оспорва тезата и дава пример със сектор „Хотелиерство и ресторантьорство“. Данните по компоненти на добавената стойност, произведена в икономиката между 2019 и 2024 г., показват сериозна аномалия в него, казва той. Там е отчетен колосален ръст с 633% при печалбите на компаниите, докато в същото време разходите за труд са се покачили с едва 52%. Според икономиста, тази огромна разлика е симптоматична за целенасочено потискане на заплатите в сектора, а основен инструмент за това е именно вносът на работници.

Вносът на работна ръка със сигурност блокира естествения пазарен натиск за ръст на заплатите“, коментира Георги Вулджев пред Economic.bg. „Това е базова икономика, елементарно търсене и предлагане. Когато увеличаваш предлаганото количество на нещо като труда, неизбежно потискаш неговата цена, тоест заплатите. Има ясни индикации, че в България наблюдаваме точно това.“

Капанът на прехода към висока добавена стойност

Дългосрочният икономически въпрос пред България е дали този модел е устойчив – не е само как бизнесът оцелява днес, а какъв модел на икономика изгражда за следващите десетилетия. Според Георги Вулджев, тъкмо тук се крие по-големият риск. По думите му, масовият внос на нискоквалифицирана работна сила може да се превърне в заместител не само на местните работници, но и на инвестициите.

Вместо да инвестира в капитал, нови технологии и оптимизация на производството, даден бизнес може да избере да поддържа своя марж чрез внос на работна ръка. Ако това се превърне в масова практика, инвестициите започват да буксуват, което води и до забавяне на ръста на продуктивността“, смята той.

Вулджев припомня редица международни изследвания в САЩ и Европа, които доказват отрицателната връзка между технологичното развитие и увеличеното предлагане на по-евтин труд. За България този капан е напълно реалистичен, тъй като страната вече има очевидни проблеми с липсата на инвестиции както в публичния, така и в частния сектор. Делът на инвестициите в основен капитал у нас е един от най-ниските в Европейския съюз. Страната е сред четирите в ЕС, които като дял от БВП харчат най-малко за научноизследователска и развойна дейност, напомня икономистът и допълва, че паралелно с това е на дъното по интеграция на промишлени роботи и изкуствен интелект от страна на бизнеса.

В този контекст да се фокусираме върху вноса на работна ръка, вместо инвестиции във всички тези сфери, в които изоставаме, е икономическо безумие“, смята той. 

През призмата на бизнеса обаче нещата са по-сложни. Технологичният преход към роботизация и автоматизация изглежда като логично решение, но той не може да се случи с магическа пръчка, отбелязват работодателите. Първо, защото сектори като строителството, транспорта и хотелиерството по своята природа остават силно зависими от физическия човешки труд. Дори най-автоматизираните икономики в света, като Южна Корея, продължават да разчитат на значителен брой чуждестранни работници, дава пример Теодор Дечев и отбелязва, че:

Не бива да се създава илюзията, че автоматизацията сама по себе си ще реши проблема.“

Освен това модернизацията изисква свободен инвестиционен капитал, какъвто през последните години бе сериозно ограничен. Бизнес средата в България принуди много индустриални предприятия да насочат огромна част от средствата си към изграждане на собствени енергийни мощности, за да се спасят от високите и непредвидими цени на електроенергията. Тези пари бяха отклонени от внедряването на роботи и модернизация на поточните линии, което допълнително удължи зависимостта от жив труд.  

Неизползваният резерв на пазара на труда

На пръв поглед изглежда, че България все още разполага с неизползван вътрешен резерв. Страната е сред държавите в Европейския съюз с най-висок дял на младите хора, които нито учат, нито работят (т.нар. NEETs) – група, която често се посочва като естествен източник на бъдеща работна сила. Логично възниква въпросът защо компаниите предпочитат да преминават през продължителните и скъпи процедури за наемане на хора от трети държави вместо да инвестират в активирането и обучението на тези млади хора.

Отговорът на бизнеса е, че двете политики не се изключват. Според Българската стопанска камара, привличането на работници от чужбина е административно сложно, скъпо и не представлява по-лесната алтернатива. Проблемът е, че значителна част от младите извън образование и заетост не са на пазара на труда по комплексни социални, здравни или образователни причини, чието преодоляване изисква години целенасочени политики. В същото време предприятията трябва да осигурят производството си днес.

Тази теза получи индиректно, но категорично потвърждение и от страна на изпълнителната власт. В ефира на БНТ по-рано тази седмица министърът на труда и социалната политика Наталия Ефремова очерта стряскащ мащаб на процеса, посочвайки, че за последните три години България е внесла над 108 000 работници от трети страни. Според нея, количественият дефицит всъщност е симптом на един много по-сериозен структурен проблем – дълбок „глад за умения“.

Безработицата ни е, бих казала, нездравословно ниска“, коментира Ефремова.

Тя допълни, че макар в бюрата по труда да има определен кръг от регистрирани лица, почти половината от тях са много ниско квалифицирани. Именно тази ножица между реалните нужди на бизнеса и профила на свободните местни кадри кара работодателите да обръщат поглед все повече навън. Изводът от демографската реалност: при такава конюнктура „внос няма как да няма“.

Георги Вулджев обаче поставя под съмнение тезата, че вътрешните резерви на пазара на труда са практически изчерпани. И възразява, че ниската безработица сама по себе си е подвеждащ показател, ако бъде разглеждана извън контекст. Той се позовава на най-актуалните данни на НСИ, за първото тримесечие на 2026 г., които очертават коренно различна тенденция спрямо същия период на 2025 г.:

• Налице е увеличение в коефициента на икономическа неактивност сред трудоспособното население на възраст 15 – 64 години;
• Броят на обезкуражените лица в същата възрастова група се е увеличил с 4 300 души;
• Общият брой на безработните българи остава близо 94 000 души, които на практика стоят извън пазара на труда;
• Според Евростат, България поддържа едно от най-високите нива на младежи извън заетост и образование (NEETs) в целия ЕС, като в тази категория попадат между 100 и 200 хиляди души.

Разминаването между тези свободни десетки хиляди българи и нуждите на бизнеса често се обяснява с неофициалната заетост. Теодор Дечев от АИКБ подчертава, че голяма част от младежите в статистиката на NEET всъщност работят в сивата икономика. Според него, анализите показват почти пълно съвпадение между динамиката на сивия сектор в страната и дела на неактивните младежи. Поради тази причина дори мерките за тяхното активиране биха довели по-скоро до изсветляване на икономиката, отколкото до нов физически обем от работна сила.

Недостигът ще остане

Работодателските организации не очакват зависимостта на бизнеса от чуждестранна работна сила да намалее скоро. В същото време и БСК, и АИКБ са единодушни, че привличането на работници отвън не може да бъде единствената стратегия. Решението, според тях, минава през комбинация от по-добро професионално образование, преквалификация, автоматизация, дигитализация, по-висока производителност и политики за привличане както на българи от чужбина, така и на необходимите специалисти от други държави. 

За икономистите обаче настоящият подход на държавата, която безкритично отваря границите за нискоквалифициран труд, е грешен и задълбочава структурните проблеми.

Основният провал в това отношение е от страна на държавата, която на практика избира да субсидира бизнеса в ущърб на работещите и дългосрочните икономически интереси на България“, обобщава Георги Вулджев. „Вносът на работна ръка от трети страни е избор, а не икономическа неизбежност.“

Според него, дългосрочното спасение за пазара изисква правителството ясно да заяви, че евтиният труд вече не може да бъде двигател на растежа. Това означава затягане на условията за внос на кадри отвън и създаване на стимули за бизнеса да инвестира в дейности с висока добавена стойност. Само така у нас ще се генерират добри доходи, които да привлекат обратно българските и европейските работници, вместо пазарът да разчита единствено на внос през половин континент.

Статистиката на НСИ всъщност измерва не миграцията, а способността на българската икономика да компенсира собствените си демографски ограничения. Засега бизнесът намира решение чрез внос на работна сила. По-трудният въпрос остава дали това ще бъде съпроводено с достатъчно бърза модернизация на производството, повишаване на производителността и политики за разширяване на местния трудов ресурс. Именно от баланса между тези три фактора ще зависи дали недостигът на хора ще остане спирачка пред икономическия растеж или ще се превърне в стимул за по-конкурентна икономика.