Управленската програма – може пък този път да е различно

През изминалата седмица, близо четири месеца след публикуване на коалиционните приоритети за управление до 2021 г., правителството публикува управленската си програма. Със своите 128 страници управленската програма изглежда значително по-внушителна от коалиционните приоритети, които се събраха на 21 страници, но дори и бърз прочит показва, че това е само илюзия. Така например към първоначалната цел за присъединяване на България към Шенген е добавена мярката „активни действия, включително в двустранен план, с партньорите в ЕС, особено тези с по-критични позиции, с цел присъединяване на България към Шенген”. Първоначалната цел за осигуряване на енергийна сигурност чрез изграждане на интерконекторни връзки със съседните страни се сдобива с пояснения с кои три съседни страни ще бъдат изпълнявани тези проекти. Всичко това създава обем, но не изпълва документа със съдържание, иначе казано – това е разтягане на локуми.

Продължават да липсват както конкретни действия за присъединяването на България към Шенген и еврозоната, така и за причините това да не се е случило все още, въпреки че страната изпълнява техническите изисквания за Шенген. Вместо това управляващите залагат на „действия [...] с партньорите в ЕС”, каквото и да означава това. След 10 години членство на България в ЕС управляващите изглежда не са разбрали, че кредитът на доверие към страната за провеждане на отдавна обещани и все още отлагани реформи се е поизчерпал и партньорите в ЕС биха искали да видят действия и резултати, вместо нови обещания.

Две мерки, които биха помогнали за горното са отпадането на Механизма за сътрудничество и оценка и излизане от Процедурата по макроикономически дисбаланси. Добре, но докато приоритетите на коалиционното споразумение съдържаха ангажимент за изпълнение на мерките по механизма до края на 2018 г., то в управленската програма няма обявен срок. Това може и да е незначителна разлика, но, както обърнахме внимание, кредитът на доверие към страната в тази област не е голям и реформите следва да се случват с ускорени темпове. Нещо повече – съществува реална опасност от замитане на тези проблеми..

Членството в Единния банков надзор също намира място в  документа. Желанието на България да се присъедини към този първи стълб на Европейския банков съюз стана част от дневния ред през лятото на 2014 г., когато Корпоративна търговска банка бе поставена под специален надзор и впоследствие - обявена в несъстоятелност. Теоретично съществува възможност за присъединяване към Единния банков надзор, без страната да е въвела единната валута, но вече трета година не се наблюдават действия в тази посока. В управленската програма се казва, че присъединяването ще стане след като България въведе единната валута, което не е ясно кога ще се случи, а и всички страни в еврозоната задължително стават част от Единния банков надзор така или иначе.

Управленската програма предвижда едновременно създаване на механизъм за определяне на минималната работна заплата и цели ниво на МРЗ от 650 лв. в края на мандата. Не става ясно как едновременно ще има механизъм за определянето ѝ и цел в следващите три години минималното възнаграждение да се увеличи със 190 лв. Това навежда на мисълта за проформа механизъм, както много друго мерки като програмно бюджетиране, оценка на въздействието и т.н., тъй като няма как да се прогнозира с точност развитието на индикаторите в този механизъм. С други думи – още от същото.

Управленската програма включва и някои мерки за намаляване на административната тежест пред бизнеса и гражданите, които основно са съсредоточени в законодателни промени. Основният проблем обаче не се крие в слабости в законодателството, макар такива да не липсват, а в неговото приложение. Така например законодателната рамка за несъстоятелност получава оценка 13 от 16, в сравнение с 12,1 в страните от ОИСР според изследването Правене на бизнес на СБ. В същото време, на практика самата несъстоятелност е скъпа, бавна и неефективна - процентът от вземанията, които кредиторите успяват да си възстановят при несъстоятелност в България е 35% (в сравнение със 73% в ОИСР), средната продължителност на процедурата е 3,3 години (в сравнение с 1,7 години в ОИСР) и целият процес струва 9% от имуществото на длъжника (по данни от същото изследване на СБ). Същевременно Докладът за състоянието на администрацията, 2015 г. за поредна година обръща внимание на това, че общините отчитат, че издават лицензи, „независимо че това е извън техните правомощия”. Дори и само от тези два примера става ясно, че проблемът е по-скоро в административния произвол, отколкото в законодателството. Това, разбира се, не означава, че не са необходими и законодателни промени, но фокусът, поне засега, следва да е другаде.

Като цяло управленската програма не предлага изненади. За поредна година поредният административен документ залага на количеството, вместо на качеството на съдържанието си. За поредна година управляващите дават надежда, че промени наистина ще има, но вместо да обособят няколко основни приоритета, залагат на много на брой козметични промени, за част от които никога не стига времето и, естествено, остават като дъвка за следващия мандат. Продължават да се залагат нови анализи, стратегии, екшън планове и т.н., въпреки че основните проблеми и необходимите реформи са отдавна известни както на вътрешните експерти и наблюдатели, така и на външните партньори на страната. Постоянното анализиране на проблемите обаче почти винаги води до недостатъчно време за решаването им. Но кой знае – може пък този път да е различно...