Антикризисните мерки не засягат последствията от пандемията

Много от идеите нито са нови, нито са насочени към подкрепа за възстановяване и растеж в период на безпрецедентен спад в стопанската активност в Европа и голяма част от света. Ясно е, че сега е политически удобно всяко действие, промяна в закон или допълнителен разход да се представя за антикризисно. Очевиден е също така и стимулът да се етикетират всички инициативи с бюджетен ефект като непосредствено насочени към решаване на социални, здравни или икономически проблеми, свързани с пандемията – най-малкото това позволява да се финансират с пренасочени средства от европейските фондове.

Част от вече одобрените мерки всъщност са отговор на дългогодишни проблеми най-вече в системата за социално подпомагане и социални услуги. Те включват например повишаване на изключително ниските възнаграждения на социалните работници, допълнителен ресурс за социални услуги, подпомагащи специфични нужди за закрила и социално включване, финансиране на личните асистенти за хора с увреждания. Малка част от недостига е резултат от кризата, причинена от пандемията, например работата на социалния патронаж, но той пък вече получи допълнително финансиране. По-скоро става въпрос за политически отговор на дълго отлагани решения в социалната сфера поради липса на консенсус в управляващото мнозинство или изблици на популизъм около законодателни дебати в последните години именно около рамката за закрила на децата, подкрепа за децата с увреждания, личната помощ, достъпът, организацията и финансирането на социалните услуги и т.н. В този смисъл, може да се очаква мерките да дадат ефект през по-ефективни и по-добре насочени социални разходи, достигащи до хора в нужда, но няма как да наричаме това борба с кризата, нито пък да търсим въздействие върху скоростта на икономическото възстановяване.

Увеличаването на размера на минималното обезщетение за безработица и удължаването на срока за получаването му е, в общия случай, мярка за намаляване на бедността, макар и не чрез директни социални помощи, а през осигурителната система. Търси се бързо решение за вероятно увеличаваща се група лица, които не могат да намерят работа и без осигурителен принос, но това по-скоро разкрива слабостите в уредбата на системата за социално подпомагане. Добавките към всички пенсии в следващите три месеца отново са някаква форма на политика по доходите за намаляване на бедността, заобикаляща формалните правила за солидарния стълб, базиран на осигуряване за пенсия. По-важни са други два аспекта: много трудно ще бъде тези добавки да бъдат спрени, което предполага, че ще се търси вариант за трайно увеличаване на пенсиите за втори път тази година или най-късно в началото на следващата, още повече, че това изглежда е цената за подкрепата на правителството от малкия коалиционен партньор. Дали ще се стигне само до увеличение на минималната пенсия – според обещанията, до 300 лева – или индексация за всички, както и как ще бъде финансирано това значително увеличение на разходите от следващата година, можем само да гадаем засега.

В мерките, условно наричани „икономически“, правителството включва дейности, които така или иначе се извършват. Няма никакъв спор, че подкрепата за нови инвеститори чрез предвидените в законодателството стимули и облекчения на административната тежест и ускоряване на инвестиционния процес е важна, дори още повече в период на криза. Точно сега политиките трябва да позволяват и насърчават икономическата трансформация и преструктурирането, които по своята същност означават нови бизнеси, с нови технологии, идеи, пазари, машини и т.н. да започнат да създават стойност и да наемат работна ръка. Тук всъщност няма нови мерки, а просто правителството заяви, че ще си върши работата. Финансирането за инфраструктура пък на практика измества по-рано – вероятно с няколко месеца – плащания по вече стартирани големи проекти. С други думи, нямаме нови обекти за строителство, увеличаващи общите публични инвестиции, което бихме могли да разглеждаме като фискален стимул, а просто допълнителна гаранция, че на изпълнителите ще бъде платено още тази година. Така че няма да има нови дейности и нови работни места, но пък поне има обещания, че за тези, които вече се осъществяват, ще има плащания.

Заедно с всичко това, за пореден път правителството реагира спонтанно и необмислено на натиск от най-гласовитите бизнес организации в момента – тези в туризма и на питейните заведения. Намалена ставка ще има и за предлаганите вино и бира в ресторанти и барове, а също и за посещенията на спортни съоръжения. За пореден път нямаше оценка на бюджетния ефект, на рисковете от данъчни измами, както и на очакваната полза за икономическите оператори и потребителите. Свиването на търсенето на тези услуги в огромна степен е следствие от спада в посещенията на чуждестранните туристи. За барове и ресторанти, особено в морските курорти, които разчитат основно на тези туристи, никакви данъчни мерки не могат да компенсират 4-5 пъти свиване на оборотите. По-важен е обаче политическият проблем с подобна данъчна привилегия в динамика – може да се очаква натиск за нови и нови преференции в облагането с ДДС с посочване, че няма как дадена стока или услуга да е по-малко обществено значима от алкохола в дискотеките. И в това е вредата на данъчния популизъм, защото точно след такъв огромен макроикономически шок имаме нужда от данъчна система, която едновременно събира приходи за балансиран бюджет, или приемливо нисък дефицит, и насърчава стопанската активност и създаването на работни места. Първото се постига, когато системата от данъци позволява ефективно администриране и предотвратяване на измами, залага на максимално широка основа за облагане, но поддържа ниси ставки за данъкоплатците „на светло“. Второто изисква, при възможност, да се намалява данъчната тежест, която най-силно пречи на предприемаческата иновация, на новите инвестиции и създаването на работни места, с други думи – облагането на печалбите за тези, които инвестират и облагането на труда. Преференцията чрез намален размер на ДДС за бирата и виното е далеч от тези принципи и далеч не постига какъвто и да е ефект на устойчив растеж на добавената стойност.

Накрая, но в подобен контекст, трябва да разглеждаме и субсидията за чартърите за организираните чуждестранни туристи. По принцип, такива държавни помощи се прилагат в някои страни, но те са адаптирани към относително „нормална“ ситуация, в която се преследва ценово предимство пред преки конкурентни дестинации. Граничи с абсурда да си мислим, че граждани от държави, които са въвели карантина за завръщащите се от България, както и, в по-общ контекст, наплашени от вируса и от риска да останат блокирани в далечна държава, ще променят решението си и ще дойдат в морските ни курорти заради 35 евро по-ниска цена. Така че тази мярка няма да доведе до повече туристи, с други думи – няма да стимулира повече дейност и създаване на стойност в бранша. Разбира се, тя ще даде „подарък“ на фирмите, които са успели да привлекат някакви организирани групи, но това далеч не е инструмент за възстановяване на българската икономика след кризата. Остава обаче усещането, че този пробив всъщност цели подобна пряка държавна помощ да бъде запазена и за следващи години – в отчаян опит да се спести усилие на целия бранш да се адаптира както към страховете и трансформациите в международните пътувания след пандемията, така и към дългосрочно променящите се вкусове на средната класа европейци.