Шизофренията на едно правителство

Миналата седмица в портала за обществени консултации бе представена за обсъждане проект на Концепцията за наказателна политика на държавата 2020 - 2025 г. Предвид изострените в последно време обществени настроения, предизвикани от извършени брутални убийствата, концепцията, освен особено приятна изненада, е и проява на смелост. Да, в една развита демократична държава, подобен документ би бил просто нормалност. У нас обаче това е (поне някакво) опълчване срещу делегитимирането на наказателното правосъдие и неговите цели. 

По същността си концепцията е адекватен и последователен стратегически документ, който, освен че e в крак със съвременните световни тенденции в криминологията и наказателното право, по дипломатичен начин разобличава недъзите в тази сфера у нас. За първото свидетелства това, че са изследвани аргументирано:

• истинските криминогенни фактори (бедност, безработица, липса на адекватно образование, отчужденост и др.) като противовес на обществените спекулации, че човешката природа е преимуществено жестока и затова заслужава реципрочна жестокост;
• реалните цели, които една наказателна политика трябва да преследва – постигане на ефективност на наказанията чрез например по-широко приложение на алтернативи на лишаването от свобода, засилване на превантивната и превъзпитателната цел на наказанията и др. вместо такива, породени от обществената кръвожадност и желание за мъст;
• принципите, с които една държава трябва да се съобразява, за да провежда ефективна наказателна политика, като контрапункт на казуистичните своеволия на разгневени граждани и търсещи рейтинг политици – обоснованост, съвместимост и последователност при извършване на законодателни промени, насърчаване на възстановителното правосъдие, съобразяването на националната наказателноправна рамка с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и с практиката на Европейския съд по правата на човека по прилагането ѝ;
• конкретни мерки, като отпадането на наказанието доживотен затвор без замяна, декриминализация на някои деяния, ефективно събиране на данни, съставяне на статистика и анализ и др.

Предвид случващото се в държавата, част от принципните констатации в концепцията имплицитно се превръщат в диагноза на наличните вредни практики:

• „увеличените размери на наказанията представляват и криминогенен фактор за извършване на по-тежки престъпления“;
• „нерешителност от страна на законодателя да прилага функцията на декриминализацията чрез отмяна на текстове от Наказателния кодекс с отпаднала значимост“;
• „постоянните [законодателни] промени засилват неефективността на наказателноправната уредба“;
• „повишаването на размерите на наказанията не води до намаляване на престъпността“ и др.

Така проектът на концепция се доближава до хуманистичната европейска традиция и цивилизационния избор, който би трябвало да сме направили при (а и преди) приемането ни в ЕС – че отношението към човека и неговото достойнство и права е единствения лакмус, който може да покаже дали наистина сме демократично общество. Ако законодателната и изпълнителната власт следват добросъвестно концепцията (след приемането ѝ), това може да спомогне за предотвратяване или поне намаляване на някои ерозивните процеси в държавата. Например целенасоченото превръщане на наказателноправната рамка в инструмент в ръцете на популисти, целящи единствено трупане на политически дивиденти. Предвид контекста, в който концепцията е разработена обаче, е почти сигурно, че тя ще остане просто един от успешно изпълнените резултати на Министерството на правосъдието по „проект „Нова концепция за наказателна политика“ по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по Оперативна програма „Добро управление“.

Подобна сигурност на ефекта се обуславя от възцарилата се през последните години законодателна вакханалия, характеризираща се с непредвидимост, правна несигурност и вреден популизъм. Смислена концепция ще падне жертва на алчни за гласове политици, готови да се гаврят с традиционни институти на правото, да използват обезвереността на роднините на жертви на тежки престъпления срещу личността и обществената ожесточеност и желание за саморазправа след конкретно убийство. Именно жестоките убийства в с. Сотиря и с. Галиче станаха причина за необосновани изменения на Наказателния кодекс. Без данни, без статистика, без анализ на първопричините, довели до деца-насилници и деца-жертви, без оценка на въздействието от предложените промени. Това обаче не е наказателна политика. Това е безразборна промяна на норми със санкционен характер, към които законодателят трябва да пристъпва с изключителна внимателност, а не в резултат единствено на конюнктурни стремежи и хрумвания. 

Моментното сравнение между изработената концепция, нейните цели и принципи и това какво всъщност се случва разкрива дълбоката шизофренност на правителството. Дано в дългосрочен план стратегическият документ спомогне за преодоляването ѝ. Защото „без да осигури доброволното спазване на правилата и ефективното им санкциониране при неизпълнение със средства, различни от наказателната репресия, държавата не би могла да овладее престъпността.“ Ясно е, че има кой да пише, важното е да се намери кой да чете (с разбиране) и още по-важно - кой да изпълнява.