Световните финанси - изгубени сред хиляди правила

Кенет Рогоф, в. Файненшъл таймс Дойчланд

Регулаторните власти искат чрез все по-строги закони да овладеят финансовия сектор. Правилният път обаче би било опростяването. Много хора се питат дали регулаторните власти и законодателите всъщност са отстранили грешките във финансовата система, които тласнаха света почти до ръба на втора Голяма депресия. Краткият отговор е: не.

Едва ли вероятността от непосредствено повторение на финансовия “ядрен разпад” от 2008 година е намаляла от това, че много инвеститори, регулаторни органи, потребители и дори политици си спомнят за преживяването, близко до смъртта. Докато безгрижието отново се засилва, този спомен може да се задържи още известно време. С изключение на това обаче малко неща са се променили. Законите и регулаторните мерки, въведени след кризата, като цяло бяха нескопосано “закърпване на дупки” с цел да се запази статуквото.

Политиците и регулаторите нямаха смелостта, нито интелектуалната убеденост, които са необходими за завръщане към една по-ясна и по-справедлива система.

Анди Халдейн, водещият експерт на Bank of England по въпросите на финансовата стабилност, в неотдавнашната си реч на срещата на централите банкери в Джаксън Хоул настоя секторът да се завърне към по-простите правила за регулиране на банковия сектор. Той с право отправи критики, че регулацията в банковия сектор от малък брой специфични насоки се е превърнала в маса от сложни статистически алгоритми за измерване на риска и капиталовото покритие.

В същото време законите се усложняват все повече. Както е забелязал Халдейн, дори силно възхваляваното правило на Волкър за по-голямо разделение между търговското банкиране и по-рискованото инвестиционно банкиране силно е размито. Простата идея на бившия шеф на Управлението за федерален резерв (УФР) Пол Волкър финансовите институции да се откажат да извършват спекулативни сделки със собствени средства е разбита и разводнена на стотици страници законов текст.

Поне проблемът е прост - тъй като финансовият свят става по-сложен, регулаторите се опитват да следват темпото чрез все по-сложни правила. При това насрещно въоръжаване обаче зле финансираните правителствени органи нямат никакъв шанс за победа. Още през 90-те години правителствените служби се оплакваха колко е трудно да задържат служители, способни да разберат бързо развиващите се дериватни продукти. Научните сътрудници с една година опит в сферата на дериватите бяха поглъщани от частния сектор с пет пъти по-големи заплати от тези, които правителството бе в състояние да им плаща.

По същото време - в средата на 90-те години - учените започнаха да публикуват статии с твърдението, че единственият ефективен метод за регулиране на модерните банки се състои в нещо като саморегулиране. Следователно банките би трябвало да развият собствената си система за управление на риска, да я тестват и да я изградят по такъв начин, че тя да наказва загубите над определени параметри.

Множество икономисти оценяват този модел като погрешен, тъй като заплахата от санкции не е надеждна, най-вече в случай на систематична криза, която би повлякла със себе си голяма част от финансовата система. Все пак статиите бяха публикувани и идеите - приложени. Тук не е мястото да описваме последиците.

Най-ясните и ефективни методи за опростяване на регулацията бяха изложени в поредица публикации на г-жа Анат Адмати от университета Станфорд. Основната идея е, че финансовите институции трябва да бъдат принудени да поддържат стабилен баланс и да не разчитат толкова силно на кредитно финансиране. Адмати и колегите й препоръчват мерки, които да принудят финансовите компании да увеличават собствения си капитал чрез реинвестиране на печалбите или, при акционерни дружества, чрез емитиране на акции.

Вместо това сегашното положение позволява на банките да компенсират помощите на данъкоплатците чрез крайно ниски нива на собствен капитал и по този начин да са много по-зависими от дълговете, отколкото обикновено са компаниите извън финансовия бранш. Някои големи концерни като Apple, например, дори изобщо нямат задължения. Високо равнище на собствен капитал би осигурило на банките по-голям буфер срещу загуби.

Финансовият сектор предупреждава, че опитите за налагане на по-високо ниво на финансиране чрез собствени средства ще блокират отпускането на кредити. При общо пазарно равновесие обаче това твърдение е просто безсмислено. Въпреки това правителствата колебливо се придвижват в тази насока и новите правила Базел 3 в най-добрия случай са малка стъпка към истинската промяна.

Разбира се, предвид стагнацията в световната икономика не е лесно да се задвижат финансови реформи. Страхът от блокиране на кредитирането и засилване на рецесията е голям. Учените вероятно също имат вина за стагнацията, тъй като много от тях все още работят с елегантни, но погрешни модели на идеални пазари, създаващи илюзията за сигурност в система, която в действителност е силно податлива на рискове.

Модната идея банките да създават възможност за “условен капитал” - т.е. дълговете, които при системна криза се превръщат в собствен капитал - е също толкова непрактична, колкото и идеята те да бъдат наказвани в случай на криза. Една по-проста и прозрачна система в крайна сметка би довела до по-силно кредитиране, а не обратното. Ще дойде крайно време отново да се вложи смисъл в регулацията на финансовите пазари.