Наистина ли упоритата работа е толкова лоша и от какво всъщност да се притесняваме

Безпокойството от претоварването с работа лежи в основата на отдавна влезли в сила регулации по целия свят. В ЕС например още от 2003 г. действа Директивата за 48-часовата работна седмица, като много държави дори са определили по-ниска горна граница от максимум 40 часа. Страни като Франция, Италия, Испания, Белгия и Ирландия въведоха закони за „право на прекъсване на комуникацията“, овластяващи служителите да фиксират определени часове, в които не са длъжни да работят с имейли. А световното движение за преминаване към четиридневна работна седмица набира все по-голяма скорост.

Но действително ли съвкупната работа, която хората полагат днес, се равнява на толкова много часове? А наистина ли упоритата работа е толкова лошо нещо? Отговорите и на двата въпроса са много по-интересни, отколкото предполагат апостолите на преумората.

Икономическите данни показват, че хората работят средно по-малко часове от всякога. Работните часове са намалели най-много в страните с по-висок БВП, тъй като са необходими по-малко часове работа, за да се гарантира комфортен живот. Домакинската работа също е много по-ефективна благодарение на технологиите, които вече включват самоходни прахосмукачки и дори косачки за трева. Повечето хора разполагат с около 40 часа свободно време седмично. Ненапразно всички тези платформи за стрийминг вървят с пълна сила, пише Bloomberg в свой анализ.

Поразителната промяна е по-скоро в разпределението на работата, отколкото в нейното общо количество. Проучване на Harvard Business Review за „екстремните професии“ през 2006 г. установи, че 62% от хората с високи доходи работят повече от 50 часа седмично, 35% – повече от 60 часа, а 10% - повече от 80 часа, и няма причина да смятаме, че оттогава животът е станал по-лесен. Младите инвестиционни банкери често работят по 80-120 часа седмично.

По-голямата част от спечеленото свободно време е натрупано от обикновените работници. Даниел Марковиц от Йейлския университет е изчислил, че през 1940 г. типичният работник от долните 60% по доход е работил почти четири часа седмично повече от типичния работник от горния 1%. Към 2010 г. те са работили с 12 часа по-малко. Освен това все по-голям брой хора от дъното на обществото, включително над 7 милиона американски мъже, са отпаднали от работната сила, като много от тях прекарват времето си в гледане на телевизия, видеоигри и просто размотаване.

Проблемът не е непременно и в екстремното работно време.

• Илон Мъск е прав, като твърди, че „не можеш да промениш света с 40 часа на седмица“. Екстремният успех обикновено изисква изключителни усилия. Самият Мъск е работил по 120 часа седмично, когато е изграждал Tesla, и често е спял в офиса. Нито един детайл не е бил твърде малък, че да не се вманиачи по него. 
• Оноре дьо Балзак редовно пише от полунощ до 8 часа сутринта, подхранван от безброй чаши кафе, като твърди, че дори има случай, когато е в продължение на цели 48 часа.
• Като министър-председател Маргарет Тачър става всяка сутрин в 5 ч., прави кратка почивка, за да приготви закуска за съпруга и децата си, и след това работи до края на деня. 80-те години на миналия век щяха да бъдат различни без нейния неуморим стремеж и вникване в детайлите.

Днешните специалисти трябва да работят по-усилено от своите предшественици по простата причина, че има много повече знания за усвояване. Младите професори трябва да четат повече статии (средната възраст на носителите на Нобелова награда се увеличава, както и размерът на екипите, участващи в провеждането на изследванията). Младите юристи трябва да усвояват повече съдебна практика. Младите банкери трябва да владеят повече заучени техники. Възможно е изкуственият интелект в крайна сметка да намали натиска върху работещите в сферата на знанието, но досега технологичният напредък имаше обратен ефект, като увеличи темпото и сложността на процесите.

За някои цялата тази работа може да се окаже ужасно бреме. Но за много други тя е удоволствие: колкото повече работата се превръща в призвание, а не в задължение, толкова повече хора ще бъдат склонни да работят дълго време не защото са принудени, а защото искат. Повечето учени избират професията си, защото им харесва това, което правят. Същото важи и за много други професионалисти, не на последно място журналисти, художници и други творци. Безбройните часове, в които работят, често минават, защото влизат в „потока“ на интензивна концентрация. И колкото повече работят през годините, толкова повече придобиват усещането, че са овладели трудни теми или са създали нещо уникално.

Предприемачите също нямат друг избор, освен да работят по-усилено от обикновените служители. Модерно е да се критикува Amazon.com Inc. за неговата екстремна работна култура (б.а. – веднъж Джеф Безос каза на група акционери, че „може да работите дълго, усилено или умно, но в Amazon.com не можете да изберете само две от трите“). Но не бива да забравяме, че Безос изгради велика компания от нищото – и в процеса на работа направи революция в една зряла индустрия. Също така е модерно в някои среди да се критикува американската култура на упорита работа в сравнение, да речем, с по-свободното отношение в Европа. През последния половин век в ЕС е създадена само една компания на стойност над 100 млрд. долара - германската SAP AG, докато в САЩ те са 27, включително повечето от компаниите, които определят бъдещето.

Това не означава, че няма проблеми с работните навици. Някои хора смятат, че е невъзможно да се отпуснат. Има няколко трагични случая на хора, особено на стажанти и новоназначени, които са работили до смърт. И все пак като цяло проблемът е много по-незабележим, отколкото предполагат теоретиците на преумората.

Проблемът с „преумората“ със сигурност зависи от контекста. Няма нищо лошо в това младите хора да работят всеки час, който Бог им изпрати, ако не са обременени със семейни задължения и са решени да се изявят. Но подобна отдаденост на работата може да се окаже проблем, ако това означава да пренебрегват децата си. Няма нищо лошо в това стартъп да очаква от младите си служители да спят под бюрата си, за да спазят крайния срок. Но зрелите компании се нуждаят от по-спокоен подход, ако искат да просперират в дългосрочен план.

Това, което изглежда като „преумора“, често се оказва лошо управление на работата. Някои работодатели правят грешката да бъркат „заетост“ с продуктивност. Те изискват от служителите си „време за срещи“, независимо дали са продуктивни или не. В книгата „Празен труд“ на Роланд Паулсен от шведския университет „Лунд“ се посочва, че работниците отговарят на тези изисквания, като се скъсват от работа. Средностатистическият работник отделя от час и половина до три часа на ден, за да се преструва, че работи, докато всъщност се мотае наоколо.

Някои работодатели също така изискват от служителите си да бъдат активни на все по-голям брой платформи и канали. Законът на Паркинсон, създаден през 1955 г. от К. Норткот Паркинсон, гласи, че „работата се разширява, за да запълни времето, което е на разположение за нейното изпълнение“. Днес работата се разширява, за да запълни наличните канали за нейното разпространение.

От своя страна служителите правят грешката да оставят работата да навлезе в личния им живот, вместо да поставят ясни граници. Те често се занимават с полуработа – проверяват смартфоните си, докато вечерят със семейството си, или се занимават с електронната си поща, докато гледат телевизия. Този проблем се изостря както от мобилните технологии, така и от работата от дома. Мобилните технологии създават това, което е наречено „парадокс на автономността“: колкото повече можем да решаваме къде да работим, толкова повече се оказва, че работим навсякъде.

„Ние не работим от вкъщи“, казва Андрю Барнс, съосновател на 4 Day Week Global, „а спим в офиса“. Това размиване на границата между работата и неработата означава, че твърде често получаваме най-лошото от двата свята – нито се концентрираме пълноценно, нито релаксираме правилно.

Съществуват много доброволни начини за справяне с тези проблеми – от изключването то работен режим, когато се приберете вкъщи, до разговор с вашия ръководител за злините на Slack или среднощните имейли. Но нека не позволяваме на настоящата истерия за „преумората“ да ни разсейва като общество от по-големия проблем, свързан с броя на хората, които отпадат от работната сила. Достатъчно много хора вече се излежават и без да се налага да бъдат насърчавани от гурута в областта на управлението. И нека не я използваме, особено в Европа, като още едно извинение за създаване на още повече закони за това колко можем да работим. Последното нещо, от което се нуждаят гладуващите за растеж икономики, е още едно извинение за дрямка.