Всички сме част от едно цяло

Г-н Господинов, всяко изпитание е урок.  Като писател какви уроци според вас се опитва да ни даде тази зараза, която не признава национални граници?

Припомни ни, че сме крехки и смъртни същества. И че често го забравяме. Припомни ни още, че всички сме част от едно цяло и от едно тяло. Не може да си индивидуално здрав и щастлив, ако другите около теб са болни и нещастни. Но това литературата го знае отдавна. Човекът не е остров…, както пише преди няколко века Джон Дън. Той е полуостров, свързан с континента на всичко останало. Във „Физика на тъгата” имаше едно изречение – „Аз сме”. Случва се да си го припомням все по-често. Нуждаем се от ново разбиране и съчувствие не просто към останалите хора, а към всичко, което ни заобикаля. Да разбереш, че дървото, въздухът, ледът, рибите в океана, които ядат нашите пластмасови отпадъци, и собственото ти куче са твои братя по болка, както казваше старият Дарвин. Тук няма национални граници, тук единствената граница е тази на живота. Тук единствената нация е тази на всяко живо същество.

Какво става с този свят, в който всичко беше на един полет разстояние?

Вероятно не бяхме достатъчно зрели за този свят, в който всичко беше на един полет разстояние. Светът изведнъж се затвори. Това исторически не е нещо ново за нас, от тази част на света. Ние помним времето, когато светът беше под ключ, беше ни отказан. И понякога като в романа „Времеубежище” се блъскам с усещането, че има някаква неотстранима повторяемост, особена обреченост да се завръщат неща, които вече сме преживели. Нещо във времето зацикля и спира.

Писали сте дълго романа. Издателите от „Жанет 45“ не бяха сигурни дали не трябва да се изчака по-добро време. Каква обаче се оказа срещата на „Времеубежище“ с този „черен лебед“ пандемията?

Романът излезе в самия пик на първата вълна, когато наистина всичко беше затворено, книжарниците не работеха. И тогава се случи най-хубавото – хората чакаха книгата, поръчваха си я по пощата директно от издателството, чакаха я по домовете си. Всеки имаше нужда от времеубежище – от книга, от филм, от любима музика. Никога не ми се беше случвало да издавам книга в пандемия и дано не се случва повече, но си давам сметка колко изключителен и специален момент беше. Имаше вълнение, което в друга ситуация нямаше да е същото.

Ако погледнете през дясното око на Сляпата Вайша, което вижда в бъдещето, или пък през още по-близкия далекоглед на „Времеубежище“ - какво предупреждение ще отправите?

По-скоро пожелание вместо предупреждение. Нека другите бъдат извор на радост, а не на омраза и завист. Толкова е кратко и крехко всичко, че от нас ще останат само няколко жеста, думи, желания. Трупайте светли спомени. Както казваше един поет, Йейтс, ако не греша – „Тъпчи нежно, защото тъпчеш мечти”.

А сега накъде, когато онова вчерашно сегашно не ни е вече дом, както констатирате...

А сега навътре към себе си. И към тези до нас. Когато всички наоколо губят ум, да се опитаме да запазим спокойствие. Аз самият не го умея и мъчително се опитвам да се уча на това.

Написването на романа е голямо преживяване. Той обаче осъмна в брутална действителност. Сега какво ви се иска - да вкарате света в клиниката на миналото и да върнете паметта му, или да построите клиника на бъдещето, в която да сменяте чипа…

Както се вижда от романа и вътре от проекта на Гаустин за такава клиника – никое добро намерение не е безопасно. Особено когато въвлича големи маси от хора. Иска ми се повече хора да стигнат до романа и да намерят временно убежище в него, да си говорят с героите вътре, да се обърнат назад не с гняв, нито със страст за завръщане, а с разбиране.

Виждаме как рязко нарасна интересът към книгите на Джорж Оруел. Смятате ли, че една книга има силата да промени света?

Една книга има силата да промени или, хайде, да развълнува един човек. Това никак не е малко.

На колко езика ще проговори „Времеубежище“ и в колко държави засега?

Засега на 12 езика. Отново е много интересно как ще се преведе тази странна дума в заглавието, която напомня бомбоубежище, но и подслон, приют… Преводите на италиански и датски вече са готови. Тече преводът на английски, френски и немски. Интересно е да отговаряш на въпросите на преводачите, този роман всъщност никак не е лесен за превод.

Вие сте професионален писател. Може би единственият в България, на когото не му се налага да е писател само в свободното си време. Как го постигнахте? Има ли рецепта, която може да проработи и при друг?

Да си професионален писател не означава да се занимаваш само със собствените си книги. Това е непрекъсната и най-често доброволна работа в по-широкото поле на думите. Дълги години бях редактор в „Литературен вестник”. Не съм спирал да чета ръкописи, опитвам се да помагам на млади автори с първите им книги. Работя в Института за литература при БАН. Бих казал, че всеки писател е професионален, ако под това разбираме пълно отдаване на думите и историите, независимо какво работиш. Ако човек не е отдаден на това, няма как да понесе самотата и всички придружаващи заболявания на писателството.