Блестящото ново бижу по Пътя на коприната в Централна Азия

Лекият вятър и тихото ромолене на дъжда придават на древните калдъръми друг облик. В трепкащата светлина на една-единствена далечна улична лампа се виждат тюркоазени, кралско-сини и медено-жълти плочки, останали от древни времена. Те блестят над портал или т.нар. pishtak, покрит с куфическо писмо, разказва BBC.

„Шах-и-Зинда е най-свещеното място на Самарканд“, шепне водачът Катя, минавайки из оградените с високи стени алеи на този гигантски некропол в Узбекистан, посветен на Касим Ибн Абас, братовчед на пророка Мохамед, който е отговорен за пренасянето на исляма в тази част на света през 7-ми век.

Градът е наричан „Бижуто по Пътя на коприната“, тигелът от култури и религии, оживените базари и могъщи паметници на Самарканд, някога са вдъхновили безброй поети. Сред тях и Джеймс Елрой Флекър, който пише за мастика от розови бонбони, масло и подправки в епичната си поема „Златният път към Самарканд“.

На двадесет минути от блестящото ново летище на Самарканд, по асфалтова пътна артерия, която жестоко се подиграва на мрежата от разбити пътища в страната, се издига чисто новият курорт Silk Road Samarkand. Той е толкова грандиозен, колкото всичко Амир Тимур (който е роден в днешен Узбекистан и основава разпростиращата се в Азия Тимуридска империя) можеше да мечтае. Осем луксозни хотела и уелнес центрове в стил небостъргач са струпани около широк канал, използван за тренировки на шампиони по гребане по време на Съветския съюз.

Свързан с велосипедни алеи и засаден с хиляди малки фиданки, мястото е все още необработено и ново. През пролуките в дърветата е възможно да се видят сглобяеми сгради, където 15 000 работници са живели през две години и половина, необходими за построяването. Най-големият комплекс от този вид в Централна Азия, струва около 580 милиона щатски долара, за да бъде построен с инвестиция от местния петролен и имотен олигарх Бахтийор Фазилов и китайска хотелска група.

Няма място в историческия център на Самарканд за разработване на проект от такъв мащаб, затова го построихме тук“, казва генералният мениджър Роланд Обермайер.

С обявената цел за „насърчаване на местната култура“, в сърцето на този модерен комплекс е така нареченият Вечен град. Това е красиво реализирана – макар и донякъде дезинфекцирана – версия на древен Самарканд, пълна с куполи и джамии, ресторанти, сервиращи сомса (пикантни сладкиши) и шашлик (шишчета с месо) и магазини в стил базар, където най-добрите занаятчии в страната демонстрират своите вековни занаяти.

Подобно на Амир Тимур, който превърна Самарканд в културен център, Вечният град цели да запази изкуствата и древните традиции на Узбекистан“, обясни майсторът на керамика от шесто поколение Абдула Нарзулаев, чиято работа може да се намери в Британския музей.

Когато беше преизбран през 2021 г., настоящият президент Шавкат Мирзийоев говореше за създаването на нов Узбекистан с реформа на съдебната система, либерализация на икономиката и нова политика на прозрачност и толерантност. Робският труд, който някога е принуждавал милиони узбеки (включително деца) да ходят на полетата, за да берат памук, най-накрая беше забранен през март 2022 г. Но все още има опасения за човешките права в други области и собствениците на местни магазини се опасяват, че това вероятно ще възпира туристи от посещение.

Тъй като населението е едно от най-бързо нарастващите в света и едно от най-младите, безработицата също е проблем за Узбекистан. Повече от 11% от населението живее под прага на бедността и със средна месечна заплата само около 300 щатски долара. Близо два милиона узбекистанци работят в чужбина – повечето от тях в Русия. Но някои се прибират.

Има много хора като мен, които се връщат от чужбина, защото е възможно да си намерят работа сега“, казва фронт офис мениджър от Ташкент, който се завръща в Узбекистан, за да поеме работа в Silk Road Samarkand. Новият комплекс е разкрил досега над 2000 работни места.

Докато слънцето залязва в алена локва над назъбените кътници на планинската верига Хисар, майсторът по керамика Нарзулаев извежда последния посетител от магазина си.

Виждате ли, че създаваме отново, ние живеем отново. Това е надежда за нас след толкова много години на отчаяние“, казва той. Усмихва се широко. „И в крайна сметка, както веднъж каза Конфуций: няма значение колко бавно вървиш, стига да не спираш.“