Камъчета пред каруцата на новия Закон за хората с увреждания
За да е успешно прилагането на промените, трябва съвсем нов подход от страна на администрацията
~ 5 мин.
След дългогодишни мъки, най-накрая се намери правителство, което да предложи за публично обсъждане изцяло нов Закон за хората с увреждания. В него се говори за неща като социална оценка, индивидуален подход, премахване на някои от пречките пред наемането и информационна обезпеченост на провежданите политики – все важни концепции, които очакваме да бъдат доразвити с предстоящото приемането на нов правилник за прилагането му. С известна доза проби и грешки е напълно възможно този закон да постави началото на процес на разрешаване на някои (но далеч не на всички) проблеми пред създаването на условия за достоен и независим живот на хората с увреждания.
Дотук с позитивите. Огромната част от положителните промени ще продължат да звучат като лозунги преди да видим прилагането им на практика, което, за да бъде успешно, ще изисква качествено различен подход от страна на администрацията.
Негативите в закона обаче са крайно конкретни, а постната откъм емпирика оценка на въздействието потвърждава първоначалните предположения, че кой знае какви данни за характеристиките и икономическата активност на лицата с увреждания май няма. Въпреки позитивите си, голяма част от този проект на закон е очевидно писана на тъмно.
Аргументът, че няма как всяко предприятие (например в строителството) да осигури подходящо работно място за лице с увреждания, е напълно игнориран и в самия закон, и в доклада, и в мотивите към него. Международната практика показва, че бизнесът е по-склонен да плаща глоби, които компенсира с други разходи, отколкото да наема спуснати му кадри. В много случаи избор всъщност не съществува - особено когато държавата на практика си измива ръцете от собствените си провали, като осигуряването на достъпна среда.
За други аргументи против квотния принцип, обаче имаме „конкретни” отговори в текстовете.
Адресиран е аргументът, че създадени насила работни места най-вероятно ще бъдат нископлатени, което в голяма част от случаите ще отразява и липсата на подходящи умения и квалификация в работещия човек с увреждания. На фона на общия провал в политиките по обучение и преквалификация, е малко вероятно този подход да доведе до някакъв тип смислена заетост, която да помогне за пълноценното социално включване. Отговор на това възржение намираме в чл. 42 от текста на новия закон, който лаконично гласи: „Хората с трайни увреждания се наемат на работни места, които позволяват използване и развиване на уменията и знанията им.” Успех на съдилищата с тази абстракция.
Законодателят има отговор и на предупреждението на ИПИ, че някои фирми може да се наложи да съкратят действащи служители, за да „направят място” за лица с увреждания. Според чл. 44 работодателите са длъжни да заделят предвидените от закона места „и за целта не заменят работници и служители, които не са с трайни увреждания”. Това си е направо заповед за създаване на нова заетост чрез забавяне на ръста на заплатите на останалите служители.
От работодателят се изисква да уведоми териториалните поделения на Агенция по заетостта за подходящи работни места и необходимите му квалификация и умения от кандидатите. Ако се намери лице, отговарящо на изискванията, работодателят е длъжен да го назначи в тримесечен срок, след което да пригоди работното място към неговите нужди. Ако не е в състояние да направи последното (каквото и да значи това), може да ползва пари от фонда за „Заетост на хората с увреждания”. Ако не се намери подходящо лице – или трябва да наеме такова, което не му върши работа, или плаща глоби по установения ред.
Тук изниква и един практичен въпрос – в състояние ли са институциите да приемат и доведат до успешен край макар и малко вероятната вълна от проекти за адаптация на работни места? Предвид досегашната практика, съмненията ни са сериозни, но както вече споменахме – практиката показва, че най-вероятно няма да се наложи, тъй като глобите ще бъдат предпочетени от голяма част от фирмите.
На втория планиран фонд („Мобилност и достъпна среда” към МРРБ) явно се възлагат надежди да е катализаторът, който най-накрая да вкара скосените тротоари в практиката, защото без него очевидно не стават нещата. За разлика от фонд „Заетост на хората с увреждания”, тук представители на работодателите няма, явно според законодателя от такъв няма нужда, тъй като събраните от непопълнени квоти глоби ще отиват в другия фонд. Мобилността и достъпната среда явно нямат общо с бизнеса, нищо че ще му наложим едни квоти.
Дотук с позитивите. Огромната част от положителните промени ще продължат да звучат като лозунги преди да видим прилагането им на практика, което, за да бъде успешно, ще изисква качествено различен подход от страна на администрацията.
Негативите в закона обаче са крайно конкретни, а постната откъм емпирика оценка на въздействието потвърждава първоначалните предположения, че кой знае какви данни за характеристиките и икономическата активност на лицата с увреждания май няма. Въпреки позитивите си, голяма част от този проект на закон е очевидно писана на тъмно.
Квотите остават
Нека започнем оттам, че квотите за лица с увреждания в предприятията остават. Финалният вариант на проекта на Закон за хората с увреждания предвижда по-ниски от първоначално заявените нива, което подсказва, че вносителите са разбрали, че идеята като цяло е глупава, но само наполовина. Остава и предвидената в първоначалния вариант на проекта за закон месечна глоба в размер на 30% от минималната работна заплата за всяко незаето място.
Аргументът, че няма как всяко предприятие (например в строителството) да осигури подходящо работно място за лице с увреждания, е напълно игнориран и в самия закон, и в доклада, и в мотивите към него. Международната практика показва, че бизнесът е по-склонен да плаща глоби, които компенсира с други разходи, отколкото да наема спуснати му кадри. В много случаи избор всъщност не съществува - особено когато държавата на практика си измива ръцете от собствените си провали, като осигуряването на достъпна среда.
За други аргументи против квотния принцип, обаче имаме „конкретни” отговори в текстовете.
Адресиран е аргументът, че създадени насила работни места най-вероятно ще бъдат нископлатени, което в голяма част от случаите ще отразява и липсата на подходящи умения и квалификация в работещия човек с увреждания. На фона на общия провал в политиките по обучение и преквалификация, е малко вероятно този подход да доведе до някакъв тип смислена заетост, която да помогне за пълноценното социално включване. Отговор на това възржение намираме в чл. 42 от текста на новия закон, който лаконично гласи: „Хората с трайни увреждания се наемат на работни места, които позволяват използване и развиване на уменията и знанията им.” Успех на съдилищата с тази абстракция.
Законодателят има отговор и на предупреждението на ИПИ, че някои фирми може да се наложи да съкратят действащи служители, за да „направят място” за лица с увреждания. Според чл. 44 работодателите са длъжни да заделят предвидените от закона места „и за целта не заменят работници и служители, които не са с трайни увреждания”. Това си е направо заповед за създаване на нова заетост чрез забавяне на ръста на заплатите на останалите служители.
От работодателят се изисква да уведоми териториалните поделения на Агенция по заетостта за подходящи работни места и необходимите му квалификация и умения от кандидатите. Ако се намери лице, отговарящо на изискванията, работодателят е длъжен да го назначи в тримесечен срок, след което да пригоди работното място към неговите нужди. Ако не е в състояние да направи последното (каквото и да значи това), може да ползва пари от фонда за „Заетост на хората с увреждания”. Ако не се намери подходящо лице – или трябва да наеме такова, което не му върши работа, или плаща глоби по установения ред.
Тук изниква и един практичен въпрос – в състояние ли са институциите да приемат и доведат до успешен край макар и малко вероятната вълна от проекти за адаптация на работни места? Предвид досегашната практика, съмненията ни са сериозни, но както вече споменахме – практиката показва, че най-вероятно няма да се наложи, тъй като глобите ще бъдат предпочетени от голяма част от фирмите.
Относно фондовете
Проектът на закон, както си му е реда у нас, предвижда създаването на два специализирани фонда. Структурата на широко обсъждания през последните дни фонд „Заетост на хората с увреждания” малко напомня на четиримата вълци и агнето, които гласуват какво има за вечеря. Работодателите все пак се сдобиват с представител (напредък спрямо предходния вариант на закона), наред с МФ, МТСП, АХУ и АЗ. Извънредни заседания обаче се свикват по искане на поне двама членове, а решения се взимат с поне три гласа. Ако само две институции не изпратят представители – заседанието се смята за нередовно.На втория планиран фонд („Мобилност и достъпна среда” към МРРБ) явно се възлагат надежди да е катализаторът, който най-накрая да вкара скосените тротоари в практиката, защото без него очевидно не стават нещата. За разлика от фонд „Заетост на хората с увреждания”, тук представители на работодателите няма, явно според законодателя от такъв няма нужда, тъй като събраните от непопълнени квоти глоби ще отиват в другия фонд. Мобилността и достъпната среда явно нямат общо с бизнеса, нищо че ще му наложим едни квоти.
