Предложенията за висшето образование реформират в грешна посока

Образователното министерство доста точно идентифицира проблемите на системата на висше образование, но намира решения, които няма да ги отстранят. Това показва, в едно изречение, публикуваният по-рано тази седмица проект за изменение и допълнение на Закона за висшето образование.

Нека започнем с положителното – Министерство на образованието видимо е инвестирало немалко време и усилия, за да достигне до (част от) истинските проблеми на висшето образование. В мотивите към законопроекта четем, че основната мотивация за откриване на нови университети и филиали е привличането на повече студенти, с което ведомството на практика признава, че количественият критерий за определянето на субсидиите на висшите училища създава проблеми и изкривява дейността им. Това признание беше залегнало и в предишния опит за реформа, фокусирана върху качеството на висшето образование, и съпътствано с изграждането на Рейтинговата система на висшите училища.

Признава се и хаотичното и наглед безцелно създаване на прекалено много университети и филиали, което поставя България на едно от първите места по висши училища на глава от населението, без оглед на търсенето на висшисти с определени специалности на пазара на труда и последствията от обезценяването на дипломите. Споменават се и нуждата от повишаване на качеството на образователния продукт (и може би надеждата повече от един български университет да се появи в международните класации на висши училища), както и необходимостта от по-широко застъпване на научна дейност във висшите училища, които днес са почти изключително съсредоточени върху преподаването.

Дотук добре. Мерките, с които ще се борят гореизброените проблеми, обаче са, в най-добрия случай, неподходящи. Най-широк отзвук получи идеята за мораториум върху откриването на нови публични и частни университети и филиали, поне до създаването на национална карта на висшето образование, която да дава насоки къде какви висши училища да има и колко студенти. Нека оставим настрана модерната тенденция да се правят карти (здравни, съдебни, сега и образователни) – висшето образование не се нуждае от такава форма на централно планиране, особено предвид трудното предсказване на бъдещото търсене на пазара на труда. Единственият съдник за това къде трябва да има университети, с какви специалности и какви бройки трябва да бъде студентът, и съответно в конкуренти условия да се запазват най-добрите. Това обаче няма как да стане, докато публичните университети продължават да пускат трети и четвърти класирания за свръхфинансираните си специалности, които така и не успяват да привлекат интереса на зрелостниците.

Мораториумът не е решение – дори и да се закрият няколко университета и филиала докато той е в сила, и нова и по-стриктна акредитация да бъде въведена след това, той представлява отказ от реформа и задържане на настоящото, полуреформирано състояние на системата на висше образование за неопределено дълъг срок. Още по-лошото е, че покрай сухото ще изгори и мокрото, и временно ще бъде блокирано и откриването на частни висши учебни заведения. С други думи това е в ущърб на последните. Може би образователното ведомство се притеснява да не би в хода на мораторуима частните университети да узурпират по-голяма част от пазара на висше образование. Една реформа на системата на висшето образование би следвало да се преориентира все повече към предлагане на частно образование, вместо да пречи на неговото развитие.

Това, което липсва в проектозакона е фокус върху качеството на продукта на субсидираното висше образование. С него има единствено общо затягането на акредитацията на учебните заведения, но и то е крайно недостатъчно. Фокус именно върху качеството имаше оригиналната реформа на финансирането на висшето образование[1], с въвеждането на рейтинговата система и обвързването на значителна част от приходите на университетите с нея. Основната спънка пред нея обаче се оказаха изключенията – скоро след началото на прилагането на новия модел се появиха списъците с приоритетни направления, защитени и насърчени специалности, както и всякакви други специални режими, за които не се прилагат принципите на финансиране на база на постиженията. Те на бърза ръка покриха повече от половината система на висше образование, и до голяма степен обезсмислиха финансирането въз основа на качеството.

По тази причина, всяка реформа на висшето образование следва да започне с връщането към принципа на публично финансиране на резултатите и постиженията, като премахне всички изключения и специални режими. В дългосрочен план трябва да се действа в посока на допълнително освобождаване на системата и насочване предимно към частно висше образование, далеч от контрола на администраторите и влиянието на публичното финансиране. Извън тези два подхода, всеки друг опит за реформа не само че няма да доведе до желания резултат, а именно добре образовани и подготвени за работа студенти, но е и пълна загуба на време.

_____________________________________________________

[1] За по-подробно описание на модела, виж, например, Стратегията за развитие на висшето образование 2014-2020.