Защо „средният път“ на Макрон е най-добрият вариант за Европейския съюз

Най-големият въпрос в демократичната политика в Европа е: Кой командва?

Въпросът отново излезе на преден план при последната патова ситуация в Европейския парламент, който в сряда миналата седмица реши да се санкционира Унгария за нелибералната й политика. И в Швеция, където крайната десница се представи достатъчно добре на изборите в неделя, за да гарантира, че границите й ще бъдат по-строго контролирани. И във Великобритания, където предварителното споразумение за Брекзит сега изглежда по-близо.

Идеалите за по-обединена Европа имат нужда от изясняване. Трябва да се реши дали Европейска федерация, заличаваща суверенитета на участващите народи, е желана и от кого.В далечното миналото това е изглеждало лесно. Има договори - Аугсбургският от 1555 г. и Вестфалският от 1648 г., сключени след години на кланета - базирани като цяло на принципа, че националните държави са естественият ред на международните отношения.

Договорите не спряха войните, нито разрушиха всички империи, нито откриха нова ера на религиозна толерантност. Но смисълът им бе, че държавите, който могат да изискват преданост на гражданите, живеещи в техните граници, са основата на властта. Кой командваше, който упражняваше властта? Естествено владетелят - който с течение на времето бе определян по волята на народа. По-старите държави като Великобритания и Франция имаха опит в това.

Нововъзникналите държави като Германия и Италия през втората половина на 19 век се стремяха да ги настигнат. През 20 век антиимпериалистическият импулс, насърчаван най-вече от САЩ, се разпространи и създаде много нови нации. Принципът на националната държава стана преобладаващ в световния ред.

Но още по-голямото клане през Втората световна война и нацизмът накараха няколко мислители и активисти в опустошена Европа да видят в национализма не профилактика срещу войната, а нейна основна причина. Икономическата взаимозависимост и бавната, но устойчива интеграция между правителствата щеше да замени "баланса на силите" между държавите, който толкова явно се провали.

Властта вече нямаше да бъде нестабилно балансирана, а обединена в една миролюбива организация: федерална Европа, посветена на мира, с близки страни, присъединяващи се при условие, че спазват правилата на клуба: сътрудничество, демокрация, равенство, свобода на словото, пазара и пресата, зачитане на гражданското общество.

Ценностите на западния либерализъм бяха въплътени в нов модел на управление, отхвърлило стария. Но клубът си има правила, граници, които не могат да бъдат нарушавани.Унгария, член на ЕС от 2004 г., тази седмица беше осъдена, заради нарушаването им. Доклад на члена на Партията на зелените в Европейския парламент от Холандия Юдит Сарджентини установи, че унгарското правителство, водено от ставащия все по-авторитарен Виктор Орбан, изцяло е нарушило независимостта на съдебната власт, пресата и университетите, и е много корумпирано.

В резултат на това Европейският парламент гласува за първи път в историята си да накаже Унгария, лишавайки я от право на глас в Съвета на министрите на ЕС.Орбан, осъдил мярката като изфабрикувана и взета още преди дебата, беше пределно рязък, заявявайки че Унгария "няма да се поддаде на изнудване". Това е била според него атака срещу унгарската държава и народ от страни, които са позволили потоци от мигранти да влязат в Европа и са се опитвали да накарат Унгария да направи същото.

Отпорът на Орбан драматично постави въпроса: дали ограничена демократична асоциация като ЕС има правото да оспорва властта на избрано правителство като неговото? Орбан критикуваше либерализма на ЕС и най-вече миграционната му политика от избирането си през 2010 г. Тази година със засилената подкрепа след изборите през април и с широката поддръжка на патриотично-популистките партии, които са на власт в Полша и Италия, и съвсем наскоро разширили подкрепата си в Швеция, той се чувства все по-силен да отправи предизвикателство към ЕС.

Орбан се възприема като защитник на истинските християнски ценности, носещ пламъка на на войнстващото християнство, позагаснал в ръцете на западноевропейците, които са безразлични и дори насърчаващи инвазията в Европа на основно мюсюлмански мигранти. Той ще продължи и то уверено, тъй като решението на Европейския парламент трябва да бъде одобрено от лидерите на 28 страни членки (включително все още отделящата се Великобритания) и сред тях той има съюзници, най-вече Полша и Италия, които могат да наложат вето.

Патовата ситуация с Унгария постави жестоко, но императивно въпроса за правомощията. Въпросът, който бе поставен пред съюза и от Еманюел Макрон, лидерът, който най-категорично се противопоставя на националистите популисти. Насърчавайки по-енергичния напредък към по-тясна европейска интеграция, само френският президент постави въпроса ребром: кой е за федерация? И кой е против?

Лидерите, подкрепящи Макрон, гласуваха за еврото, което беше колкото механизъм за по-тясна интеграция, толкова и нова валута, съгласявайки се на "все по-тесен съюз" и същевременно отдръпвайки се от по-силно интегриран банков и финансов сектор, за който управляващите в Германия десноцентристки партии и северните страни се страхуват, че би означавал повече безотговорност за южните страни.

Орбан разчита на това разделение. Той вижда засилването на националистите, разбира нежеланието на съюза да произведе нещо повече от декларации и междувременно заема изчаквателна позиция. Но Макрон, който ускори темпото и настоява, че трябва да се вземе решение, също излезе с предложение за среден път между интеграцията и излизането, избрано от Великобритания. Той предложи Европа на концентричните кръгове, с интегрирано ядро и все по-слаби връзки със съюза на страните, намиращи се далеч от центъра.

Това е правилния път: такъв който устройва тези страни, които виждат в съюза зародиш на държава и онези, които го виждат като споразумение за свободна търговия с по-добро междудържавно сътрудничество по избрани въпроси. Когато бъде приет, той трябва да освободи ЕС от самоналожената му дилема - как да се направи съюзът по-тесен, след като много от страните членки искат да поддържат дистанция.

Те искат това, защото искат да запазят националния си суверенитет, а както изглежда и хората, които гласуват за тази политика. Националната държава показва ясно кой командва. ЕС отлага решаването на въпроса за бъдещата идеална държава.

Орбан използва тази голяма истина и изгради полуавторитарното си управление върху нея. Междувременно британците направиха своя избор. Унгарците, поляците и италианците минаха във вражеския лагер. Други искат да останат сред неопределилите се. Но времето на неопределеността изтича.

*Джон Лойд е съосновател на Института на Ройтерс за журналистика в Оксфордския университет, където е старши изследовател. Изразеното мнение е само негово, не на агенцията.