Големият банков Survivor започна

Количествени Улеснения (Quantitive easing). Тези две думи вече близо месец са тема номер едно за финансовия свят и пазарите, а отражението им върху обикновените хора също не е без значение. Самите "количествени улеснения" са твърде противоречива мярка, която обаче отново беше възприета от централните банки на най-големите икономики в света - САЩ, еврозоната, Великобритания и Япония.

За поддръжниците на тези мерки, предимно хора от финансовия свят, това са държавни парични стимули, които се вливат във финансовата система и в крайна сметка помагат за съживяването на икономиката.

За голяма част от икономистите и анализаторите обаче това е едно печатане на пари, което в крайна сметка носи рискове от неконтролируема инфлация в дългосрочен план.

На 6 септември председателят на Европейската централна банка (ЕЦБ) Марио Драги обяви, че започва "неограничено" изкупуване на Държавни ценни книжа (ДЦК) на най-задлъжнелите държави от еврозоната. Седмица по-късно ръководителят на Федералния резерв на САЩ (Фед) Бен Бернанке също се изправи пред света и обяви, че стартира трета програма за количествени улеснения (QE3). Не закъсня реакцията на Bank of Japan, която седмица по-късно обяви, че ще разшири програмата си за изкупуването на активи с 10 трлн. йени (126 млрд. долара), за да стимулира икономическия растеж. Още през юли пък Bank of England обяви, че увеличава своята програма за количествени улеснения с 50 млрд. паунда до 375 млрд. паунда.

Като цяло мерките може и да изглеждат логични. До известна степен те може и да намалят връзката между банките и правителствата, което пък ще се отрази положително върху държавните дългове и дефицити. Но съмненията около тяхната ефективност също не могат да се нарекат неоснователни, предвид историята на тези програми.

Фед и ЕЦБ започнаха първите програми още с началото на финансовата криза през 2008 г. Тогава в САЩ банките фалираха една по една, и малки и големи, а в Европа правителствата затъваха в дългове, опитвайки се да спасят своите финансови институции.

Така ЕЦБ, тогава управлявана от французина Жан-Клод Трише, започна да купува ДЦК на вторичния пазар. Бен Бернанке пък дори не се замисли и стартира първата програма QE1, спасявайки повечето големи банки в страната, които пострадаха от срива на имотния пазар и огромното количество токсични активи, които товареха балансите им.

ЕЦБ започна своята програма в началото на 2009 г., а парите, които постоянно изсипваше  отиваха за спасяване на банки и опити да се стимулира кредитирането. В края на 2010 г., когато макроикономическите показатели на Европа започнаха да се подобряват, ЕЦБ прекрати програмата си.

Уви, след средата на 2011 г. нещата отново тръгнаха към лошо, особено в Европа. Макроикономическите данни отново започнаха да се влошават, а кредитирането отказваше да се съживи. Безработица, инвестиции, промишлено производство, износ, цени на имоти, кредитиране към бизнеса, всичко показваше, че наливането на пари е имало само временен ефект.

Новият президент на ЕЦБ - италианецът Мадрио Драги, още в стъпването си в длъжност беше решен отново да наводни пазарите с пари. През декември 2011 г. безпрецедентното се случи. ЕЦБ отпусна на банките в еврозоната 489 млрд. под формата на 3-годишни заеми с невиждано ниската досега лихва за толкова дългосрочни заеми - 1%. Парите разбира се бяха разграбени от около 500 банки, които отчаяно имаха нужда от увеличаване на капиталовата си база. Най-много взеха финансовите институции от държавите страдащи най-много от голямата си задлъжнялост - Гърция, Ирландия, Италия и Испания, за където отидоха около 325 млрд. евро.

Два месеца по-късно, при липса на решение за справяне с дълговата криза и проблемите на банковия сектор, ЕЦБ наля още около 500 млрд. евро при втората си кредитна линия през февруари 2012 г. Над 800 банки отново се впуснаха да взимат пари. Така над 1 трлн. евро, предназначени за стимулиране на кредитирането и раздвижване на икономиката потънаха. Кредитирането обаче отново не се съживи, а икономиката не само не започна да се възстановява, а влезе в рецесия.

Единственото, което се случи реално е, че банките капитализираха тези пари или ги инвестираха в ДЦК с ниска доходност, но и с малък риск. Повечето от тях успяха да покрият новите капиталови изисквания и всичко приключи до там.

В САЩ QE1 започна през 2008 г., като тогава Фед всеки месец даваше по 100 млрд. долара, за да купува ипотечни облигации - ценни книги емитирани от банкова институция, обезпечени с портфейла от ипотечни заеми, отпуснати от банката. Както и в Европа, така и тук цялата финансова мощ на Фед е съсредоточена към спасяването на банковата система и евентуално от там да се съживи икономиката.

Първата програма, при която бяха изсипани около 1.75 трлн. долара  наистина изглеждаше, че има ефект. Банките се стабилизираха, започнаха да се разплащат с правителството. Разбира се основно големите банки, при някои от които правителството изсипа над 100 млрд. долара, за да ги спаси. По-малките банки не получиха достатъчно и през 2010 г. и 2011 г. фалираха около 300 финансови институции.

През четвъртото тримесечие на 2010 г. Фед реши, че нещата все още не са достатъчно добре и стартира втората програма за количествени улеснения (QE2). Този път Бернанке се "ограничи" до около 600 млрд. долара - по 75 млрд. долара всеки месец. Анализаторите отчитат, че втората програма е създала около 700 хил. работни места, което означава, че държавата е платила за всяко работно място по около 850 хил. долара. Данните обаче показват и друго. За същото време хората на непълно работно време са намалели с около 600 хил. души и в крайна сметка се оказва, че ефектът е бил единствено преминаване от непълно в пълно работно време и тогава можем да увеличим с 50% цената на едно работно място.

За разлика от първите програми, сега противниците им са много повече. Един от тях е гуверньорът на Германската федерална банка - Bundesbank Йенс Вайдман. Той е член на Борда на директорите на ЕЦБ и открито заяви, че "изкупуването на ДЦК е единствено печатане на пари". Неговият най-голям страх е свързан с инфлацията. И това не е неоснователен страх предвид факта, че в момента нивото й в еврозоната е около 3%. В началото на 2009 г., когато започна първото изкупуване, инфлацията беше малко над 1%, за да стане около 2% през 2010 г. и 3% година по-късно.

В САЩ противниците също не са малко. Решението на Фед се критикува от икономисти, анализатори и дори от политическите противници на президента Барак Обама. Бернанке обаче не се съобрази с предстоящите през октомври избори и обяви, че слага началото на QE3. За разлика от първите две програми, тази няма да има срок и таван на действие. "Ще продължим докато пазара на труда не се стабилизира", каза Бернанке, без да уточни какво разбира под "стабилзиране". Той обяви, че всеки месец ще се дават по 40 млрд. долара за ипотечни облигации.

В момента безработицата в САЩ е около 8.1%, а според анализатори трябва да падне до 7%, за да бъде считана за "стабилизирана". Липсата на конкретен таван кара икономисти и анализатори да спекулират в много широки граници за евентуалното количество пари, които ще се налеят във финансовата система на страната. Според някои програмата ще струва 700 млрд. долара, но има и такива, които смятат, че ще надхвърли 1.7 трлн. долара.

Ако погледнем ефектът от втората програма обаче се вижда, че той никак не е обнадеждаващ и няма причина да мислим, че сега ще бъде по-различно. Инфлацията преди започването на QE2 в САЩ беше 1.2%, докато в момента тя е около 3%. В същото време през лятото на 2010 г. икономическият ръст беше 2.6%, а година по късно - 1.8%.

Втората програма имаше положителен ефект върху капиталовите пазари. Индексът S&P 500 отчете ръст от 26% от началото на програмата до нейното прекратяване, но това е илюзия, тъй като това увеличение идва и от обезценката на долара. Ако пресметнем увеличението на S&P в швейцарски франкове например, се вижда увеличение от само 8.4%, а обърнато в злато - 4.5%.

В крайна сметка се оказва, че двете най-големи централни банки в света - ЕЦБ и Фед поемат по добре утъпкания път, по който вървят вече пета година. Обезпокояващото в случая е липсата на нови идеи за справяне с кризата, а се използват мерки доказали се като ефективни само в краткосрочен план и насочени единствено към спасяване на финансовата система, но не и на реалната икономика. Още по-обезпокоителното е, че както Марио Драги, така и Бен Бернанке обявиха готовността си този път програмите им да бъдат както "неограничени", така и "на всяка цена", което в крайна сметка отново ще бъде понесено от данъкоплатците.