Икономиката на България: какво не виждат политиците?

Нито една от водещите в момента политически партии няма интерес от реалистичен възглед за икономиката на страната. Ако стопанските развития се тълкуват обективно, ще излезе, че „кризата” е не толкова „страшна”, че дългосрочно те нямат ролята на спасители на българските граждани и фирми и че някои политики и цели периоди от тяхното присъствие във властта са опасни и вредни.

Тази политическа конюнктура започва да пречи на нормалния живот и бизнес. Пресата подхваща тълкуванията на правителството и неговите най-гласовити опоненти, приглася на профсъюзите, по традиция не уважава фактите и разпространява недалновидни представи за реалните стопански процеси и проблеми. Общественото мнение се оказва заблудено и като че ли започва да търси именно опасните и вредни политически виждания.

„Кризата” и кризите

Господстващото обществено мнение е, че правителството, синдикатите и донякъде работодателските организации се държат така, сякаш действително това е „най-тежката криза” в историята на страната. Повечето недоразумения в стопанската политика произтичат именно от тази заблуда.

Кризите вследствие на управлението на Тодор Живков от края на 50-те, средата на 70-те и края на 80-те години са по-тежки от това, което се случи през 2009 г. и може би предстои да се случи пак през 2012 г. С кризата от управлението на Жан Виденов дори и сравнение не може да става. Основната разлика между онзи и сегашния период от историята на България е, че тогавашните кризи са местно производство.

Ако избирателите бяха дали пълен мандат на БСП през 2005 г. и ако тази партия бе изпълнила тогавашната си предизборна си програма, България сега би била в положението на Унгария и изобщо не би станала член на ЕС. Благодарение на рационалността на предизборните дебати по икономически тези, хората предвидиха този сценарий и гласуваха иначе.

Затова дори правителството на тройната коалиция не можа да донесе на България някакви монументални нещастия, колкото и да се оплаква сегашното правителство.

Това се дължи на странна смесица от обстоятелства. Първото от тях е липсата на свобода на българската политици да водят парична политика. Второто е фискалната дисциплина. Тази свобода бе ограничена, слава богу, вследствие на предишните фалити по вътрешни и външни задължения на държавата. Съществена бе и ролята на международната конюнктура, както и перспективата за членство в ЕС, което доведе до рекордни (дори в глобален мащаб) чуждестранни инвестиции. Това не би било възможно без инерцията, придобита от реституцията, приватизацията, въвеждането на валутен борд и фискалните реформи от 1990-те години и началото на този век. България, подобно на страните от нова Европа (без Румъния и Унгария), след 1997 г. фактически не води специална индустриална и експортна политика. За добро, няма и жилищна политика. Именно страните с жилищна политика (било във вид на субсидирани правителствени програми за малоимотни, било във вид на квази-фискални и лихвени политики) пострадаха най-много. Последвалото спасяване на банки е един от основните, ако не и най-важният, фактори на сегашните дългови и фискални проблеми на ЕС.

Тези обстоятелства, както и затягането на минималните задължителни резерви и управлението на резервите от страна БНБ през 2006-2009 г. спасиха българската банкова система и икономиката през следващия период. Предизборното харчене на тройната коалиция в края на 2008 и през 2009 г., както и големите проекти от рода на АЕЦ „Белене” имаха само отрицателен ефект. Спадът на БВП от 2009 г. ще бъде възстановен едва през тази или следващата година. А някои последици от тази политика все още са проблем, от безработицата и дефицита на пенсионната система до увеличението на цените на електричеството.

Успехът на „прехода”

Един елементарен преглед на статистиката на НСИ, БНБ, ЕБВР и МВФ показва следното.ⁱⁱ

В крайна сметка и управлението на България, и развитието на бизнеса, и животът и доходите на гражданите след 1998 г. следва да се оценят по-скоро като успех.

Независимо от българското себеусещане, чуждестранните граждани и фирми са добър индикатор за това дали си струва да се работи и живее в България. За периода 1989-2008 г. техните инвестиции у нас са 41,5 милиарда щатски долара – толкова, колкото е БВП на страната за 2008 г. или почти 5 500 долара на човек от населението. За периода 1989 – 1996, чуждестранните инвестиции са 168 милиона на година, т.е. за този период те са 39 пъти по-малко от доверието, оказано на България след 1997 г.

За периода 2001-2006 г. средните заплати на заетите растат със 7-11% на година. През 2007 и 2008 г. темпът се ускорява до 20 и 27%. След началото на кризата ръстът отново се „забавя” до 10-11%, но остава положителен. Според Индъстри Уоч за периода 2003 – 2008 г. общата стойност на активите (финансови и жилищна собственост) на домакинствата е нараснала над три пъти.

Всичко това естествено се променя през 2009 г. Спадът на БВП е около 5%, стойността на активите на домакинствата спада с около 25% (най-вече заради цените на имотите), но спестяванията на домакинствата се увеличават от 15 милиарда лева през 2007 г. до 25 милиарда през 2011 г. Сумата на спестяванията днес е четиринадесет пъти по-голяма от 1997 г. и те са сравнително добре разпределени между различни слоеве от населението.

Ето и някои други сравнения, които следва да се имат предвид, когато ни казват, че кризата днес е „невиждана и най-тежка”.

През 1991 г. БВП на човек от населението е 887,5 щатски долара на човек от населението, а през 2009 г. – 6 400 долара; бедните през 1996 са 36% от населението; ако световната банка днес отново измери този процент, той ще е 4-5 на сто.

Спадът на БВП през 1990 г. е 9,1%, през 1991 г. – 11,7%, през 1992 – 7,3%, през 1996 г. – 9,4% и през 1997 г. – 5,6%.

Спадът на частното потребление за периода 1991-1997 г. е 4,9% средно на година, а неговият ръст от 1998 до 2009 г. е 7,4% на година.

През 1996 г. неформалната икономика, с която днес се борят дружно синдикати, работодатели и правителство, е 36-37% от БВП; през 2009 и 2011 г. – не повече от съответно 17 и 15% от БВП.

Малко история

Периодът от май 1997 до ноември 2008 г. е период на най-дългото положително развитие в цялата история на България от 1878 г. насам. Под положително стопанско развитие тук разбирам увеличение на дохода (виж данните по-горе) вследствие на разгръщането на свободата на икономическия избор, измерено през ръста на БВП.

Обстоятелството, че доходът на човек от населението в България е най-нисък в сравнение с другите страни от ЕС е последица от случилото в страната преди 1989 г.

Период на толкова устойчив растеж няма нито от 1878 до 1911 г. (началото на Балканските войни), нито от 1923 (когато в края на годината започва икономическо възстановяване, макар и в условията на репарации) до 1944 г., нито от 1944 до 1989 г. По времето на комунизма не просто няма съществени периоди на стабилен икономически растеж (по конвенция това ще рече поне три поредни години ръст на БВП). По това време България фалира три пъти – през 1960, 1976-1978 и в 1988-1989 г. Между тези периоди има по някоя друга поредица години на икономически растеж, но това са години възстановяване след предишен упадък.

След преструктурирането на външния държавен дълг през 1994 г., българското правителство фалира още веднъж - през 1997 г., по линия на вътрешния дълг. Така се получава, че през ХХ век България, т.е. нейното правителство, банкрутира шест пъти. Освен в споменатите случаи това става и през 1915 (вследствие на войните) и през 1932 г. (в резултат на световната криза). Разликата е, че при комунизма България фалира без войни и външни шокове. Кризата от 1996-1997 г. също е следствие на вътрешни причини – политиката на социалистическата партия от януари 1995 до ноември 1996 г.

По-конкретно става дума за три взаимосвързани политики.

Първата е поддръжката на работещия на загуба държавен сектор. Фактически социалистите тогава се страхуваха да не оставят без работа членовете на управителните съвети на държавните предприятия. (Средства за осигуряване на евентуално уволнените работници бяха набавени с безлихвен заем от Световната банка още през пролетта на 1996 г.).

Втората причина бе политиката за решаване на проблемите на задълженията на държавните предприятия и на липсата на пари за социални програми с помощта на печатната машина на централната банка. Поради тази политика българските граждани тогава губят около 56 стотинки от всеки свой лев. Последица от тази политика е и контролът върху цените: през септември 1995 г. чрез приемането на закона за цените този контрол се разпространява от 10-11% от стоките и услугите в потребителската кошница до 53% от кошницата в края на 1996 г. Резултатът бе очакван – икономиката престана да работи, а хората спряха да плащат данъци.

Третата причина е липсата на управление на закона и по-специално на защита на правата на кредиторите. През май 1995 г. правителство даже забрани на държавните предприятия да плащат своите дългове. Това доведе до безобразно управление на банковата система. Самите банки бяха създадени с правителствени укази и заемни средства в периода май 1989 – ноември 1990 г. Онова, с което те се занимаваха, бе да събират спестяванията на населението. Политиката за незащита на правата на кредиторите ги накара да кредитират предимно своите акционери. Докато една трета от банките не фалираха.

Освен този имаше и други плачевни резултати от тези политики: хиперинфлация, повече от три пъти увеличение на бедните (от 9-10% през 1994 г. до 35% в началото на 1997 г.), свиване на производството в частния сектор (спасявал донякъде икономика в предишните години на спад), спад на БВП от почти на 10% и увеличение на безработицата до 20% от население в активна възраст.

Някои други невидими ефекти

Ако високата безработица в края на 1990-те е следствие на изкуствената икономическа структура на 1980-те и липсата на структурни реформи преди 1998 г., сегашната безработица е продукт на други политически фактори. Това са: високо равнище на минималната работна заплата като дял от средната реална работна заплата, защита на пазара на труда от навлизащи млади и конкурентни специалисти (например уредбата на колективното трудово договаряне и защитата на вече работещите) и увеличението на минималните осигурителни прагове ежегодно от 2004 г. насам, независимо от трудностите на реалната икономика. Ефектът от тази политика също бе предвидим: висока младежка безработица, висока безработица след по-малко квалифицираните, обезценяване на придобитите знания и умения и блокаж на връзките между образование и бизнес.

Често последиците от приватизацията и реституцията се тълкуват неправилно.

Приватизацията в България бе следствие на политическите кризи на началото на 1990-те. В резултат нямаше схема за приватизация, измислена от икономистите, която да не бе приложена тук, обикновено по най-морално осъдителния начин. Но това не означава, че приватизацията бе незаконна. Точно обратното: и най-неразумните и неподходящи приватизационни подходи и процедури бяха и са в стриктно съответствие на разписаното в закона за приватизацията (променян впрочем 29 пъти между 1992 и 2004 г.).

Освен това, независимо от днешните тълкувания и най-неподходящите приватизационни схеми имаха крайно положителен стопански резултат: преодоляване на фискалните проблеми, преодоляване на високата безработица и повишаване на производителността на икономиката. Сегашните здрави отрасли на производството и износа са такива вследствие на приватизацията. Техните обезценени вследствие на загубите (от 1980 и 1990-те) активи позволиха на новите собственици да преструктурират предприятията и да ги направят конкурентни. Затова впрочем през 2009 г. спадът не бе толкова дълбок, а през 2010 и 2011 г. износът компенсираше вътрешното търсене като фактор на икономическия растеж.

Реституцията бе подкрепена от избирателите на всички партии, включително тези на БСП. Тя бе фактор на растежа на дохода и спестяванията на домакинствата след 1998 г. Един от страничните негативни ефекти бе презастрояването на курортите. Но това не означава, че правата на частната собственост трябва за в бъдеще да се нарушават.

Намаляването на данъците между 1997 и 2008 г., до голяма степен инициирано и поддържано от ИПИ, имаше няколко положителни и трудни за подценяване ефекта: а) ръст на доходите на домакинствата, б) ръст на бюджетните приходи и относително лежерно отношение към разходите (особено за големи и безсмислени проекти), в) възможности за административно повишаване на пенсиите и социалните разходи на правителството; г) стабилно високо ниво на инвестициите като дял от БВП и д) здравословно въздействие върху фискалната дисциплина.

Най-важното обаче, което не се вижда в момента, е, че всички описани по-горе добри стопански политики се поставят под въпрос. И няма основна политическа партия, която да не обещава, че ще ги ревизира.