Калоян Стайков, Институт за пазарна икономика
През последните няколко години все по-настойчиво започна да се говори за нуждата от регламентирането на фалита на физически лица. През изминалата седмица вече се чуха конкретни предложения в тази насока. За съжаление смелостта на законотворците стигна единствено до предложение за залагането на давностен срок за задълженията на физическите лица. Това обаче е по-лесната част от въпроса, която на практика не решава нито един проблем. Задълженията на физическите лица и в момента имат давност и тя е три години за задължения като неустойки по договори, наеми и лихви, и пет години за всички останали задължения, за които законът на предвижда друг срок. Давността не тече в случаите, в които кредиторът се опитва да си събере вземането по съдебен път. С други думи „решението“ на депутатите е да увеличат давността на десет години, независимо дали в този период текат съдебни производства или не. От една страна това изглежда като добър ход, който би изчистил съдебната система от такива дела. От друга страна обаче всеизвестната мудност и подкупност на българската съдебна система гарантира неуспехът му, тъй като длъжниците ще имат достатъчно стимули да протакат делото чрез дребни трикове като неявяване в съда, връщане на дело на по-ниска инстанция, подаване на нови искове по текущо дело и т.н. Така дори и десетгодишният период не изглежда достатъчно дълъг.
Представители на банковия сектор еднозначно изразиха загриженост, че нормативните промени не би следвало да насърчават хората да не връщат дълговете си и за пореден път поискаха създаването на регистър на физически лица, които са некоректни длъжници. Ако има такава база данни, банките могат да ограничат достъпа до кредити за некоректните платци за определен брой години, което би бил стимул за някои хора да са изрядни.
Но дори и това би било само стъпка в правилната посока. Всъщност е нужна ясна и кратка процедура за фалит на физически лица, която може да завърши или с преструктуриране на дълга, или с разпродаване на собствеността, за да бъдат покрити задълженията. Така всички кредитори и длъжници ще са наясно за етапите, през които се преминава за събиране на просрочените задължения и тази информация ще бъде отчетена при взимането на решения и от двете страни. Тя може да наподобява процедурата по несъстоятелност на юридически лица, макар там също да са нужни някои подобрения и облекчения, както вече сме писали.
Законовото регламентиране на такава процедура обаче по никакъв начин няма да реши проблемите само по себе си, по същия начин, по който наличието на процедура по несъстоятелност за юридически лица не помага особено. Настоящата процедура по несъстоятелност нарежда България на 90-то място от 183 страни, изследвани в международната класация Doing Business 2012 и продължава средно 3,3 г. Проблемът е в това, че въпреки наличието на процедура, тя не се спазва или се изкривява заради неработещите институции в страната. По показателят „институции“ България попада на 108-мо място от 144 страни, изследвани в международната класация Global Competitiveness Report 2012.
В крайна сметка каквото и решение да бъде взето, успехът му ще зависи от това колко добре работи съдебната система. Защото ако тя работи бързо и ефективно, споровете за фалит на физически лица могат да приключват за по-малко от година. Ако ли не – те спокойно могат да се проточат и над десет години.
