В оценката, която ЕК публикува на 30-ти май по Националните програми за реформи и по програмите за стабилност на страните-членки, отново се възражда идеята за т.нар. банков съюз в рамките на ЕС. Трябва да се отбележи, че идеята се появява от време на време през последните 1-2 години, но напоследък придобива все по-ясни очертания.
По принцип, термин като „банков съюз” в икономическата теория не съществува, за разлика, примерно, от паричен/валутен съюз, фискален съюз, икономически съюз, митнически съюз и т.н. Кризата на дълговете в еврозоната и епичната борба с нея, обаче, успя да роди и едно такова понятие. Според последните документи и изказвания от ЕК, т.нар. банков съюз ще въплъти в себе си 3 основни елемента:
- Възможност за директно капитализиране на европейски банки от Европейския механизъм за стабилност (ЕМС). По настоящем такова финансиране може да се осъществява само индиректно, посредством финансиране от ЕМС за държави, които след това биха могли да капитализират своите банки. Аргументът на ЕК зад това предложение е да се прекъсне връзката и прехвърлянето на загуби/риск от проблемни банки към държави.
- Засилване на общоевропейския надзор над банките в съюза. Тук трябва да се спомене, че от „избухването” на икономическата криза през 2008-2009 г. насам вече се взеха няколко значителни мерки в тази посока. Следвайки стандартната пътека на бюрократичното мислене (според която проблемите се решават с нови административни институции или нови закони/наредби/директиви и т.н.), бяха създаде три нови европейски надзорни институции с цел да се засили и улесни координацията между надзорните органи за финансовите сектори в ЕС – The European Banking Authority, the European Insurance and Occupational Pensions Authority и the European Securities Markets Authority.
- Обща европейска схема (фонд) за гарантиране на депозитите в банките. След като преди няколко години бе приет единен максимум за индивидуалните депозити, които се гарантират от фондовете в отделните страни-членки (а именно, 100,000 евро), сега явно се мисли в посока обединяване на отделните национални фондове в един общ фонд.
Всъщност и трите елемента на „банковия съюз” навеждат на мисълта, че ЕК се опитва да се подготви за масиран натиск върху банките или (не дай боже) банкова криза на ниво ЕС. Очевидно мерките, които бяха взети до момента – огромни ликвидни инжекции от ЕЦБ, капитализация на банки от национални правителства и от самите акционери, изчистване на токсични активи чрез прехвърлянето им в специално създадени компании и надзорни мерки за оздравяване на балансите дават съмнителни резултати и рисковете остават. Но дали едни такива мерки биха помогнали да се решат проблемите на банките в ЕС и по-специално, на разклатените банки?
Всъщност, по-горе предложените три „стълба” на един евентуален банков съюз отново изваждат на показ крайния адрес на всички усилия за преодоляване на дълговата криза, а именно – спасяване на европейските банки, които услужливо са кредитирали неразумни и неплатежоспособни правителства. Т.е. схемата, следвана до момента, доста добре илюстрира българския израз „Аз на теб, ти на мен”. Правителствата са имали нужда от финансиране – банките са купували техните дългове с ясното съзнание, че не са качествени; сега банките страдат заради тези дългове – няма страшно, правителствата ще им помогнат.
Политически една такава стъпка в подкрепа на европейските банки може и да изглежда привлекателна, но не трябва да се игнорира елементарната икономическа логика. А според нея потенциалното финансиране на банките директно от ЕМС и обща гаранционна схема за депозитите в ЕС само ще задълбочи проблемите в банките. Ясно е, че създаването на още една възможност за финансиране на банките с де факто неограничен ресурс (спрямо техните баланси) ще създаде грешни стимули за по-нататъшно неразумно кредитиране и повече лоши активи. В същото време една обща схема за гарантиране на депозитите ще успокои допълнително вложителите, които ще обръщат още по-малко внимание на това в коя банка поверяват парите си. В крайна сметка ще получим повече от това, което се опитваме да избегнем, а именно – нови губещи активи в балансите и повече проблемни банки.
Ако искаме обаче да имаме здрави банки, решението е съвсем просто и се крие в дисциплиниращата функция на пазара. Който е купувал лоши активи, трябва да се изправи пред последствията от своето решение и да понесе загуби. Ако загубите превишават капитала и акционерите не могат да го рекапитализират – трябва да фалира. Това е простата пазарна логика, която изглежда, отдавна е загърбена от европейските политици.
