Бюджетарски популизъм в условия на безотговорност

През последната седмица в българския Парламент текат усилени дебати, обсъждания и гласуване на параметрите на актуализацията на закона за държавния бюджет за 2021 г. Страстите са разгорещени и политическите партии прехвърлят помежду си отговорността за взетите решения. Важният въпрос за държавния бюджет се превръща в обект на махленски разправии, а дебатите по повод бюджетните пера приличат по-скоро на клюкарска спявка, отколкото на експертни обсъждания.

Как се стигна дотук?

Предложението на финансовото министерство за актуализация на бюджета за 2021 г. се мотивира с промяна на макроикономическите параметри на страната към юли 2021 г., по-високите приходи и не на последно място – необходимостта от извършване на нови разходи покрай поредната вълна на пандемията от COVID 19 през втората половина на годината. Казано на по-прост език финансовият министър е събрал повече приходи, които обаче не може да изхарчи по свое усмотрение, без да променя параметрите на действащия бюджетен закон.

Сама по себе си актуализацията на бюджета не е проблем и не би трябвало да създава грижи при една нормална политическа ситуация, в която имаме избрано с парламентарно мнозинство правителство. Ако такова правителство иска да коригира параметрите на бюджета си, за да може да изпълни своите цели и приоритети или да реагира адекватно при промяна в икономическата ситуация, чрез актуализация на бюджета има такава възможност. Обикновено зад такова правителство стои ясна парламентарна подкрепа и тя носи политическа отговорност за своите действия. 

Какво всъщност се случи?

На практика се случи следното: на обсъждането на актуализацията в бюджетната комисия, в която участват депутати – икономисти, се приемат определени предложения за финансиране на държавни разходи (за пенсии, социални плащания, подкрепа на бизнеса и др.). В пленарна зала част от тях се приемат, а друга част се отхвърлят или се заменят с други предложения. Добавят се и се приемат предложения, целта на които не е ясна на никого, а някои дори си противоречат. Политическите сили бързат да се възползват от възможността да предложат каквито им хрумнат допълнителни разходи, както без оценка на ефектите, така и с чисто политически цели. В резултат:

•         Губи се връзката между управленска цел, финансиране и очакван резултат;
•         Никой не следи какво се случва с бюджетното салдо, със структурния баланс, с ръста на разходите или с ефекта на държавата върху икономиката;
•         Никой не знае няма ли да бъдат нарушени фискалните правила;
•         Никой не отговаря дали не се провежда проциклична фискална политика;
•         Никой не изчислява сценарии и не оценява рискове.

С други думи – случва се пълен (бюджетен) хаос. Финансовият министър има вид на човек, отворил кутията на Пандора. И няма как да е иначе, той е служебен министър, липсва му подкрепа от мнозинство в Парламента, което да гласува актуализацията. Служебният министър не се очаква да има приоритети, както е редно при една актуализация, защото основната му задача всъщност е да държи администрацията работеща до избора на редовно правителство.

Ако се замислим, обаче, не би следвало да сме толкова изненадани от събитията в Парламента. Извличането на политически дивиденти от бюджетни решения в условията на служебен кабинет и невъзможност да се състави редовно правителство са логичната посока на мислене и действие на повечето политически партии, които явно виждат възможност да впечатлят старите и да спечелят нови избиратели. Това е още по-опасно, когато липсва възможност за носене на отговорност за тези решения.

Често се забравя, че бюджетът е всъщност основният инструмент за провеждане на фискалната политика. Чрез приходите, разходите и трансферите държавата въздейства върху съвкупното търсене и може да влияе върху икономическия цикъл. Целите на фискалната политика излизат извън партийните цели и обикновено са средно- и дългосрочни. Актуализация на бюджета в условията на служебно правителство и Парламент с кратък период на живот са примамлива, но рядко добра идея, тъй като тя не допринася за стабилизиране на държавните финанси и вземане на устойчиви икономически решения.

Източник: Институт за пазарна икономика