Дипломатът, който прекрои света: Кой беше Хенри Кисинджър?

На 100-годишна възраст в четвъртък почина Хенри Кисинджър – дипломатът, който беше съветник по националната сигурност и държавен секретар при двама американски президенти. Той остави незаличима следа във външната политика на Съединените щати и получи Нобелова награда за мир, макар отличието да бе прието противоречиво от обществото. Кисинджър е починал в дома си в Кънектикът, става ясно от изявление на неговата компания за геополитически консултации Kissinger Associates, цитирана от Reuters, без да се споменава при какви обстоятелствата.

Дори след като навърши 100 години, Кисинджър продължи да участва в срещи в Белия дом, публикува книга за стиловете на ръководство и свидетелства пред сенатска комисия за ядрената заплаха, която представлява Северна Корея. През юли 2023 г. той направи изненадващо посещение в Пекин, за да се срещне с китайския президент Си Дзинпин.

През 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война, той има пръст в много от значимите глобални събития на десетилетието, докато е съветник по националната сигурност и държавен секретар при президента републиканец Ричард Никсън. Енергичните усилия на родения в Германия еврейски бежанец довеждат до разведряване и размразяване на иначе обтегнатите дипломатически отношения между САЩ и Китай, до знакови американско-съветски преговори за контрол на въоръжението, до разширяване на връзките между Израел и арабските му съседи и до Парижкото мирно споразумение със Северен Виетнам.

Управлението на Кисинджър, като главен архитект на външната политика на САЩ, отслабва с оставката на Никсън през 1974 г. в рамките на скандала "Уотъргейт". Въпреки това той продължава да бъде дипломатическа сила като държавен секретар при наследника на Никсън – президентът Джералд Форд – и да изказва категорични мнения до края на живота си.

Но докато едни приветстват Кисинджър заради неговия богат опит, други го заклеймяват като военнопрестъпник заради подкрепата му за антикомунистическите диктатури, особено в Латинска Америка. През последните години пътуванията му са ограничени от опитите на други държави да го арестуват или да го разпитват за външната политика на САЩ в миналото.

Наградата му за мир през 1973 г., присъдена съвместно със северновиетнамския лидер Ле Дук Тхо, който я отказва, е една от най-противоречивите в историята. Двама членове на Нобеловия комитет подават оставка заради избора, тъй като възникват въпроси относно тайните бомбардировки на САЩ над Камбоджа. Джералд Форд нарича Кисинджър "супер държавен секретар", но също така отбелязва неговата сприхавост и самоувереност, които критиците по-скоро наричат параноя и егоизъм.

Един еврейски бежанец

Хайнц Алфред Кисинджър е роден на 27 май 1923 г. във Фюрт, Германия. На 15-годишна възраст, през 1938 г., се премества със семейството си в Съединените щати – преди нацистката кампания за изтребване на европейските евреи. Той научава английския език като тийнейджър, но силният му немски акцент остава с него до смъртта му.

Хайнц променя името си на Хенри и става гражданин на САЩ през 1943 г., служи в армията в Европа през Втората световна война и учи в Харвардския университет със стипендия, като получава магистърска степен през 1952 г. и докторска през 1954 г. През следващите 17 години той е преподавател в Харвард.

През по-голямата част от това време Кисинджър работи като консултант на правителствени агенции, включително през 1967 г., когато действа като посредник на Държавния департамент във Виетнам. Той използва връзките си с администрацията на президента Линдън Джонсън, за да предаде информация за мирните преговори на лагера на Никсън.

Когато обещанието на Никсън да сложи край на войната във Виетнам му помага да спечели президентските избори през 1968 г., той привлича Кисинджър в Белия дом като съветник по националната сигурност. Но процесът на "виетнамизация" – прехвърляне на тежестта на войната от 500 000-те американски войници към южновиетнамците – е дълъг и кървав, прекъсван от масирани американски бомбардировки над Северен Виетнам, миниране на северните пристанища и бомбардиране на Камбоджа.

През 1972 г. Кисинджър обявява, че "мирът е близо" във Виетнам, но Парижките мирни споразумения, проведени през януари 1973 г., са само прелюдия към окончателното комунистическо превземане на Юга две години по-късно.

През 1973 г., в допълнение към ролята си на съветник по националната сигурност, Кисинджър е назначен за държавен секретар, което му дава неоспорима власт в областта на външните работи. Засилващият се арабско-израелски конфликт изстрелва Кисинджър на първата му така наречена "совалка" – вид лична дипломация под високо напрежение, с която той става известен. Тридесет и двата дни, прекарани в пътуване между Йерусалим и Дамаск, помагат на Кисинджър да изработи дълготрайно споразумение за изтегляне от окупираните от Израел Голански възвишения в Сирия.

В стремежа си да намали влиянието на Съветския съюз той се свързва с неговия главен комунистически съперник – Китай – и прави две пътувания дотам, включително тайно пътуване за среща с премиера Джоу Енлай. Резултатът е историческата среща на върха на Никсън в Пекин с председателя Мао Дзедун и официализирането на отношенията между двете страни.

Споразумение за стратегическите оръжия

Скандалът "Уотъргейт", който принуждава Никсън да подаде оставка, не засяга Кисинджър и той остава на поста държавен секретар, когато Форд встъпва в длъжност през лятото на 1974 г. Новият президент обаче го сменя като съветник по националната сигурност в стремежа си да чуе повече гласове по въпросите на външната политика.

По-късно същата година Кисинджър заминава с Форд за Владивосток в Съветския съюз, където американският президент се среща със съветския лидер Леонид Брежнев и постига съгласие за основната рамка на пакта за стратегическо въоръжаване. Споразумението увенчава пионерските усилия на Кисинджър за разведряване, които водят до отслабване на американско-съветското напрежение.

Но дипломатическите умения на Кисинджър имат своите граници. През 1975 г. той е обвинен, че не е успял да убеди Израел и Египет да се съгласят на втори етап на изтегляне от Синайския полуостров. А по време на Индийско-пакистанската война през 1971 г. Никсън и Кисинджър са остро критикувани, че са заели страната на Пакистан.

Подобно на Никсън, той се страхува от разпространението на леви идеи в Западното полукълбо, а действията му в това отношение в крайна сметка предизвикват дълбоко недоверие към Вашингтон от страна на много латиноамериканци за години напред.

През 1970 г. той планира с ЦРУ как най-добре да дестабилизира и свали марксисткия, но демократично избран чилийски президент Салвадор Алиенде, а след кървавия преврат в Аржентина през 1976 г. заявява в меморандум, че военните диктатори трябва да бъдат насърчавани.

Когато през 1976 г. Форд губи от демократа Джими Картър, дните на Кисинджър в коридорите на държавната власт до голяма степен приключват. Следващият републиканец в Белия дом, Роналд Рейгън, се дистанцира от Кисинджър, който според него не е в унисон с консервативните му избиратели.

След като напуска правителството, Кисинджър създава в Ню Йорк консултантска компания, която предлага съвети на световния корпоративен елит. Той е член на управителните съвети на няколко компании и на различни форуми за външна политика и сигурност, пише книги и става редовен медиен коментатор по международните въпроси.

След атентатите от 11 септември 2001 г. президентът Джордж Буш-младши избира Кисинджър за ръководител на разследващата комисия, но протестите на демократите, които виждат конфликт на интереси с много от клиентите на консултантската му компания, принуждават Кисинджър да се оттегли от поста.

Разведен с първата си съпруга, Ан Флейшер, през 1964 г., Кисинджър се жени за Нанси Магинес – помощник на губернатора на Ню Йорк Нелсън Рокфелер, през 1974 г. Той има две деца от първата си съпруга.