Който се страхува от дълга, не трупа дефицити

В началото на седмицата някои народни представители вдигнаха шум до небесата заради законопроект за ратифициране на договор за дилърство на „изненадващите” 8 млрд. евро „нов дълг”, които управляващите искат да изтеглят. Ако някой народен представител е изненадан, значи не следи работата на Народното събрание и би следвало да бъде освободен от участие във всякакви комисии, тъй като необходимостта от нови дългове в периода 2015-2017 г. беше гласувана и приета заедно с бюджета за 2015 г. и Средносрочната бюджетна прогноза за 2015-2017 г. (СБП).

Нека смятаме заедно

СБП предвижда бюджетни дефицити (стр. 25) в периода 2015-2017 г. в размер на 6390,5 млн. лв. и плащания по дълга – главница и лихви, в размер на 15 100 млн. лв. (стр. 84). Понеже плащанията по дълга и бюджетния дефицит включват лихвите, трябва да извадим тяхната сума за трите години, за да не ги броим два пъти, а тя е 3074,8 млн. лв. (стр. 25). Така общата необходимост от допълнително финансиране, надхвърлящо нивото на приходите в бюджета, т.е. новоемитираният дълг, през трите години възлиза на 18 415,7 млн. лв. 

Тази сума може да бъде намалена по два начина – приватизация и финансиране чрез собствени средства като фискалния резерв. Очакваните приходи от приватизация в СБП за 2015-2017 г. възлизат на 105,5 млн. лв., а едва ли може да се разчита на сериозна подкрепа от фискалния резерв, тъй като през 2015 правителството ще емитира 400 млн. лв. за да осигури „буфер за обезпечаване на краткосрочните флуктуации на фискалния резерв”, т.е. резервът е на критично ниски нива. С други думи приблизителната стойност на новоемитирания дълг е ясна още от 1 декември 2014 г., когато е внесен Законопроектът за държавния бюджет на Република България за 2015 г. Ако някой не е разбрал, то със сигурност няма място в Народното събрание.

Има ли по-добър вариант?

Това обаче е чисто техническата страна на въпроса. Поемането на нов дълг е неизбежно, предвид фискалната политика на управляващите, а именно:

-       2015 г. е седмата подред с бюджетен дефицити, а СБП предвижда той да се запази до 2017 г.;

-       недостатъчни средства във фискалния резерв за изплащане на стари задължения;

-       неамбициозен план за приватизация.

По-важният въпрос остава – има ли по-добра фискална политика, която управляващите могат да провеждат и която да намали необходимостта от емисия на 18,4 млрд. лв. нов дълг през следващите три години? Разбира се, че има, но като че ли липсва воля. Начините са няколко:

1.     Балансиране на бюджетните дефицити и дори генериране на излишъци чрез:

-       свиване на неефективните разходи;

-       увеличаване на приходите: (а) подобряване на събираемостта; (б) провеждане на реформи с цел подобряване на бизнес средата, а оттам – повече инвестиции, повече заети, по-висок икономически расте

2. Търсене на възможности за допълнителни приходи за недългово финансиране на дефицитите, например по-добро управление на държавната собственост и приватизация на държавни активи и компании.

Балансирането на публичните финанси и генерирането на бюджетни излишъци са единствените начини за стабилизирането и намаляването на нивото на държавния дълг. Не може народните представители всяка година да гласуват бюджетни разходи, които не са обезпечени с достатъчно приходи, и дори да се жалват, че публичните разходи не растат достатъчно, и в същото време да са изненадани и изплашени от увеличаващите се дългове.

Но да се върнем на повода за цяла гюрултия през седмицата – законопроекта за ратифициране на договор за дилърство с четири банки. Както въпросът за новите емисии на дълг през 2015-2017 г., така и този договор си има положителни и отрицателни страни. Добрата новина е, че по този начин България намира отговор на няколко предизвикателства. На първо място това е изместващият се фокус на пазарите и на Европейската комисия от годишните бюджетни рамки към тригодишните средносрочни бюджетни рамки. Последните дават възможност за по-голяма предвидимост на фискалната политика, а оттам – на държавната политика по дълга. На второ място това са взаимоотношенията с финансовите пазари, които ще бъдат силно улеснени при наличието на повече информация за намеренията на управляващите в следващите три години. Тази рамка може да се разгледа като наподобяваща емисионния календар на Министерството на финансите за поемането на дълг на вътрешния пазар – наличието на информация улеснява целия процес.

От друга страна обаче договорът е сключен, не за първи път, непрозрачно. Защо бяха избрани точно тези четири банки? Дори и управляващите да имат най-неоспоримите аргументи за избора си, когато те не са публични, винаги остава неприятният привкус на задкулисни игри и наличието на някаква „схема”. Ако управляващите целят да работят в посока осигуряване на повече информация и провеждане на прозрачна политика по отношение на дълга, то няма причина да не полагат усилия за прозрачен избор на своите контрагенти.

Като цяло целият дебат се върти около симптомите на проблема – емисията на дълг и дилърите, а причината за този дълг остава на заден план. Тя е, че правителството харчи повече, отколкото може да си позволи, и не разполага с натрупани резерви, за да покрие разликата. Докато Народното събрание гласува дефицитно харчене, не може народните представители да се  изненадват от трупането на дългове. В противен случай поведението им може да се оприличи на това на човек с наднормено тегло, който яде, защото е депресиран и е депресиран, защото яде.

Източник: Институт за пазарна икономика (ИПИ)