Къде е сбъркан Националният план за заетостта за 2025 г.

В началото на месец май Министерството на труда и социалната политика публикува „Националния план за действие по заетостта“ (НПДЗ) за 2025 г. Основната цел е да се повиши количеството и качеството на предлагания труд според нуждите на икономиката. В сравнение с НПДЗ 2024 визията остава същата, но през 2025 г. акцентът вече е върху вноса на работна ръка и активиране на икономически неактивни лица.

Под иначе похвалните намерения за „качествен труд“ и „иновативни умения“ обаче се крие хронична слабост на българската активна политика на пазара на труда: доминацията на субсидираната заетост като универсално решение за дисбалансите на пазара. Държавният бюджет за активна политика на пазара на труда (АППТ) в абсолютна стойност е същият – 88 млн. лв., но се разпределя върху по-малко хора, което повишава разхода „на човек“.

На практика с по-голям бюджет спрямо предходната година се планира да бъдат обхванати по-малко хора. Това на пръв поглед подсказва за смяна на фокуса от механично отчитане на „брой назначени“ към качество и устойчивост на подкрепяната заетост.

Но цифрите имат и друго обяснение: част от увеличението на средния разход на участник е просто резултат от по-високата минимална работна заплата – без непременно това да води до подобряване на придобиваната квалификация, иновативни обучения или по-дългосрочни перспективи за обхванатите лица.

За съжаление и през 2025 г. държавната политика по отношение на заетостта няма да насочи достатъчно усилия и средства върху качеството, а отново върху количеството на предлагания труд, макар и работодателите да изпитват остра нужда от квалифицирани работници. Вместо подобряване и прецизно таргетиране с оглед на потребностите на системата за професионално обучение и преквалификация, държавата залага предимно на краткосрочни схеми за субсидирана заетост.

По линията на АППТ почти 85% от средствата са разпределени за субсидирана заетост, вместо за обучения, квалификацияя и преквалификацияя. Тази практика продължава макар  почти всички държави  членки на ЕС да я избягват поради липсата на осезаем дългосрочен положителен ефект. Субсидираният труд не ,,лекува’’ структурната безработица  по няколко основни причини:

1. Има временен ефект: Субсидираната заетост има краткотраен положителен ефект върху дохода на включените участници, но рядко води до трайно задържане след края на субсидията;
2. Рискови изкривявания: Работодателите могат да заменят вече наети служители с „по-евтини“ субсидирани работници или да отложат естествени инвестиции в автоматизация и обучение;
3. Пропусната полза. Всеки лев, заключен в субсидии, е лев, който не достига до по-гъвкави инструменти като ваучери за придобиване на нови полезни умения, индивидуални сметки за квалификация или персонализирани кариерни услуги – те се харчат, за да крепят временни работни места, които често изчезват в мига, когато субсидията спре.

По програма „Започвам работа“, Компонент 3 „Заетост“ (от ОПРЧР) са предвидени 115 млн. лева за създаване на 2000 работни места – тоест едно субсидирано работно място струва  близо 60 хил. лева, докато програмата DiGi, която се финансира със средства ПВУ и има за цел повишаване на дигиталните компетенции и  умения на 200 хиляди души е с бюджет от 109 млн. лева. Сметката сочи, че за обучението на едно лице ще се осигурят средно малко над 500 лева.

НПДЗ 2025 говори за „адаптивна работна сила“, но бюджетът продължава да субсидира статуквото. Апренасочването на ресурси от субсидирана заетост към обучения в умения може да бъде икономически ефективен подход за повишаване на продуктивността на човешкия капитал.. Програмите за обучение и преквалификация, ако са адекватни на потребностите,  умножават ефекта върху заетостта и конкурентоспособността на пазара на труда в средносрочен и дългосрочен план. Само така работната сила ще бъде ще бъде готова  за следващата технологична вълна.

*Заглавието е на редакцията.

Източник: Институт за пазарна икономика