Липсата на работа и на квалификация са основни проблеми

Господин Ганев, България остана страната с най-ниски доходи в Европейския съюз и с най-малък БВП на глава от населението. Какви проблеми се крият зад тези факти, с които вече свикнахме?

България остава най-бедната страна в ЕС, като водещата причина за това е ниската икономическа активност и липсата на работа. Това е безспорен факт, който обаче постоянно се пренебрегва. Огромната част от бедността в страната се генерира от хора в трудоспособна възраст, които просто не могат да се реализират на пазара на труда. Политиките ни спрямо бедността обаче се фокусират върху преразпределянето на публичен ресурс (социални разходи) и административно покачване на доходите, което често води до по-малко работни места. Неслучайно именно целта, свързана със заетостта, по стратегия „Европа 2020” изглежда най-неизпълнима за страната.

Същевременно България е сред първите в ЕС по неравенство в доходите. Според вас на какво се дължи това?

По отношение на неравенството не сме първенци, макар наистина да сме в челото на Европа. В Гърция и Испания например неравенствата са по-големи. Въпреки това данните показват, че неравенствата в страната са трайни, тоест причините не се крият в моментно състояние на икономиката. Неравенствата безспорно са провокирани от различни фактори (в т.ч. културни), но в най-голяма степен от социални и образователни фактори. Видимо е, че хората с висше образование са и тези, които си намират работа и в крайна сметка формират средната класа, докато онези, които имат едва основно образование, са почти винаги безработни и в риск от бедност.

Кой печели и кой губи от ниското ниво на доходите у нас?

Този въпрос не може да бъде поставян така. Ниските доходи не са просто статистически факт, а отражение на една действителност, в която няма работа, а огромна част от работната сила е нискоквалифицирана. Това ни води до парадоксална, но позната ситуация, в която безработицата расте, а в същото време бизнесът не може да си намери подходящи кадри.

Всеобщото (сред политиците) схващане, че доходи се вдигат чрез социални програми, пенсионна система и намеса на пазара на труда (минимална заплата и осигурителни прагове) води до безкраен популизъм и надпревара за привилегии, която в крайна сметка вреди.

Ако продължим с досегашната политика „на парче” и „гасене на пожари” по отношение на доходите и социалните плащания, как би изглеждала България 10-20-30 години по-късно?

Текущите политики по-скоро пазят статуквото и обричат на зависимост от политиците огромна част от хората. Ако това продължава, то и след 10-20 години пак ще бъдем наполовина по-бедни от средния европеец. Опитът от последните десет години показва, че тогава, когато провеждаме благоразумни политики – структурни реформи, а не дефицитно харчене, можем да скъсим сериозно дистанцията поне с южните европейски държави. Повечето от структурните реформи, които се визират тук, дори не са толкова радикални, а са разписани като препоръки от Европейската комисия по стратегия „Европа 2020”.

Темата за работните заплати е горещ картоф, който от години си подхвърлят синдикати, работодатели и правителство. Какви реални рискове крие това заобикаляне на проблемите?

Проблемите пред пазара на труда са категорично по отношение на заетостта. Заиграването с работните заплати доминира обществения дебат и всички виждаме до какво доведе това – най-тежкият удар на кризата беше именно по пазара на труда, който беше задушен от администрация и функционери. Работните заплати следва да се продукт на отношенията между работодател и работник, а не политически инструмент за повече власт.

Специалисти са на мнение, че решенията не са свързани толкова с по-високите заплати, колкото с налагането на нова политика по доходите. Какво накратко трябва да включва тя?

Политиката по доходите трябва да бъде изведена от пазара на труда и да има отношение само към пенсионната и социалната система. Голямата част от доходите в страната се формират от взаимоотношенията в частния сектор и държавата не трябва да се меси там. С други думи, политиката по доходите трябва да има отношение само спрямо доходите, които се плащат от държавата. Когато политиците могат да прехвърлят своя популизъм като разход за фирмите, тогава изчезват и работните места.

Цялото интервю четете в брой 42 на сп. Икономика.