Минималната заплата пак расте, а механизъм на хоризонта няма

По традиция, новата година идва с нова, по-висока минимална работна заплата – този път 610 лева. Това от своя страна отново възбуди дебата за нейното определяне, а темата влезе и в обсъжданията на синдикатите и работодателите. За пореден път обаче отсъства най-простото и най-добро решение – утвърждаването на автоматичен и обективен механизъм за определеното на минималното заплащане и елиминирането на ролята както на „социалния диалог“, така и на правителството в този процес.

Предложеният, в контекста на все още необявени (но пък цитирани в медиите) мерки, съгласуван от синдикатите и работодателите, нов подход предполага диференциация на минималната работна заплата на две равнища – в рамките на отделните сектори на икономиката и според най-високата степен на завършено образование на работника. По този начин, вероятно, минималната заплата на висшистите в ИКТ отрасла би била чувствително по-висока от тази на среднистите в промишлеността.

Предложението за промяна на минималното заплащане - от едно равнище за икономиката към множество секторни такива, съчетано с елиминирането на минималните осигурителни доходи е стъпка напред. Има обаче няколко важни обстоятелства, които няма да бъдат повлияни от него:

• Отрицателните ефекти на минималната заплата в България са най-видими на регионално равнище. Докато във водещите икономически центрове МРЗ покрива 30-35% от средната заплата, и по тази причина не представлява особена пречка пред достъпа до пазара на труда, то в някои области надхвърля 50%, което поставя почти непостижими очаквания пред младите работници или тези с ниска квалификация. Докато някои отрасли (високотехнологичните най-вече) са съсредоточени в областите, където повишаването на МРЗ не създава значителни проблеми, то други са разпръснати из цялата страна и работят в условията на много различни местни трудови пазари. По тази причина е доста вероятно секторното определяне на минималното заплащане да не успее да преодолее регионалните различия, особено в индустрията.
• Секторното определяне на МРЗ работи в държави с много високо синдикално покритие и традиции в добре работещ и ползотворен социален диалог. В България обаче прекалено често сме свидетели на ситуации, в които диалогът между работодатели и синдикати се разпада, и се налага намесата на държавата по ключови въпроси, в това число определянето на минималното заплащане. Раздробяването на дебата за МРЗ в отделните сектори създава риск от включването на правителството на още по-микро ниво в определянето на базовите заплати по сектори там, където социалният диалог не постигне съгласие.
• Въвеждането на образователен елемент в определянето на МРЗ засяга проблема с достъпа на младежите до пазара на труда само до известна степен. Допускайки че повечето младежи намират първата си работа още в момент, в който имат само средно образование, по-ниските минимални заплати за среднистите биха улеснили достъпа им до работни места. За изчакалите завършването на висшето си образование обаче липсата на опит, съчетана с по-висока МРЗ за висшисти ще се окаже още по-тежко препятствие. Не е без значение и възможността (днес реалност за мнозина) хора с висше образование да вършат работа, която изисква средно, когато диференциацията в минималното заплащане също би могла да създаде проблем както с достъпа, така и със замразяване на пазара.
• Нито отрасловата, нито образователната диференциация на МРЗ решават проблема с производителността на труда и връзката ѝ със заплатите. И докато това не е проблем за високопроизводителните работници, тъй като заплатите им неизменно ще са много над минималните, то залагането на висока секторна минимална заплата ограничава достъпа на (понастоящем) нископроизводителни работници до сектори с иначе висока добавена стойност на зает.
• Не се адресират проблемите на т.нар. „клас прослужено време“. Няма да ги разглеждаме подробно, но тъй като изкривяванията, които той създава са пряко свързани с минималното заплащане, напомняме за тях.

Имайки това предвид, накъде трябва да се насочи дебатът за минималната работна заплата? Далеч по-смелата (и подходяща) мярка би била въвеждането на макроикономически механизъм за определянето ѝ, който да замести всички преговори и административни намеси. Позитивите от такъв подход са повече от очевидни:

• Отчитат се обективните промени в макроикономическите условия, които влияят пряко на пазара на труда. В добри години с растеж и висока заетост минималната заплата плавно се покачва, в условия на криза или по-ниска икономическа активност ръстът ѝ се задържа с цел максимално запазване на заетостта;
• Взема се предвид реалната динамика на производителността на труда и ръста на средните заплати;
• Разпадът на социалния диалог не води до автоматични, и често популистки, административни решения;
• Елиминират се инструментите за политическа и административна намеса в условията на трудовия пазар и фаворизирането на отрасли и региони.

Разбира се, остават отворени много въпроси. Кои индикатори ще бъдат включени в механизма за МРЗ? Ще има ли „отстъпка“ за младежите, които тепърва търсят първата си заетост? Ще има ли регионален аспект на диференциация и колко ще е силен? Тези и много други питания трябва да намерят своя отговор преди да изградим работещ механизъм, но предимствата на прилагането на такъв са прекалено много, за да се насочим вместо това към половинчати решения, обречени след година-две да ни върнат отново към разговори за това как да определяме МРЗ.