Митовете на руската пропаганда

Студената война беше много по-проста от конфликта с Русия, който се разгръща през последните месеци, признаха много от ръководителите на НАТО. Това се дължи на две обстоятелства – на първо място, Кремъл избра да води новата си война против обичайните rules of engagement, изпращайки войници, неносещи обозначителни знаци, в подкрепа на „освободително движение“ и без да се намесва официално в конфликт, който гледан с невъоръжено око изглежда вътрешен за съседна Украйна. Според правилата на алианса, дори и тези бойни действия да се водеха на територията на страна членка, натовски войски нямаше да имат право да се намесят.

По-големият проблем е, че Москва не воюва само с оръжие. През последното десетилетие една от основната задачи пред путиновия режим е да изгради един сложен, многопластов идеологически конструкт, който – доста успешно – изпълнява функциите на алтернативна реалност, но най-вече предоставя основание и обосновка за политиките и поведението на Русия.

Начинът на изграждане на този наратив не е нов – тоталитарните режими го ползват от повече от столетие, с променлив успех. Идеолозите на нова Русия предат имагинерната си реалност от извадени извън контекст, често противоречиви парчета история и концепции, изведени от различни идеологически системи. Резултатът е доста странна мешавица, която не издържа по-подробен преглед и критика. Нека разгледаме няколко от идеологическите теми, които ни се предлагат.

1) „Новорусия“ – след началото на въстанията в Източна Украйна, този топоним беше изтупан от прахта и с него бяха обозначени обявилите независимост от Киев републики в Донецка и Луганска област. Допреди няколко месеца „Новорусия“ беше единствено полузабравено географско понятие от царския период. Пропагандата обаче успя да ѝ вдъхне нов живот, давайки на новосъздадената структура всички атрибути, които сме свикнали да свързваме с държавността – тя се сдоби със знаме и химн, трескаво започна да се пише историята ѝ, а руските медии започнаха да разпространяват карти, които изобразяват новия регион. За изключително кратко време пред очите на руснаците и рускоговорящите възникна нова държава, независимо от факта, че държавността ѝ не представлява много повече от въздушна кула. Актът на нейната легитимация пък дойде  с официално обръщение на Владимир Путин, в което той хвали успехите на сепаратистите срещу украинската армия.

2) „Фашистката хунта“ – според руския разказ след свалянето на президента Виктор Янукович и успеха на протестите, познати като „Евромайдан“, неофашистки групировки вземат властта в Киев чрез военен преврат, като в момента на власт са русофоби и националисти, които боготворят крайния украински националист Степан Бандера. В това твърдение има зрънце истина – националистите от „Десен сектор“ и още няколко подобни формации наистина участваха в протестите и опитаха да се включват в образуваното след това управление. Смяната на властта обаче нямаше много общо с военен преврат, а дори и в започналия след това конфликт в Донбас участваха огромен брой доброволци, формирали новата украинска армия.

Проведените в неделя парламентарни избори обаче ясно посочиха както е реалното влияние  на националистите – единствено „Свобода“ на Олег Тягнибок успя да премине бариерата и да влезе в парламента, при това с резултат, сходен на този на Комунистическата партия  и далеч по-нисък от този на поддръжниците на сваления президент.

3) „Опълченците“ – в отразяването на кризата от руските медии никъде не срещат термини като „сепаратисти“ и „бунтовници“. Организираните бойни групи, които месеци наред воюваха срещу украинската армия неизменно биваха наричани „опълченци“, които се борят за освобождението на региона си от контрола на фашисткото управление в Киев. Допреди седмици доста удобно се пропускаше обстоятелството, че голям брой от въпросните „опълченци“ са руснаци, голяма част от тях професионални войници, а съвременното въоръжение, което ползват също е с руски произход, докато Кремъл и до днес отрича руски военни да са участвали във военните действия. Проведени разследвания ясно посочиха, че военната техника, ползвана от сепаратистите идва от Русия и трудно би могла да бъде доставена откъдето и да било другаде. В разгара на бойните действия на изток НАТО предостави сателитни снимки, които ясно демонстрираха източника, пътя и разположението на руските войски в Украйна.

Тази теза беше развенчана допълнително след като украинската армия плени руски десантници , които признаха, че са редовни войници от бойна част, базирана в централна Русия. При тази случка Кремъл предложи две противоречащи си версии – че военните са били в отпуск и по свое желание са отишли в Източна Украйна и че по случайност са пресекли необозначена част от границата.

4) „Народната воля“ – причината, с която Москва обяснява интереса и намесата си в украинската криза е защитата на интересите на руските граждани, които живеят на територията на страната (най-вече от гореописаната фашистка хунта, която ги подлага на гонения). Това беше и оправданието за анексирането на полуостров Крим и включването му в състава на Руската федерация – референдум, който посочи, че над 90% от жителите му се чувстват заплашени от новата власт и искат „насигурно“ в Русия. Това, което пропускат от Кремъл, е че този референдум беше проведен в условията на de facto окупация и под дулото на насочено оръжие.

Проучваната на общественото мнение, правени в разгара на конфликта оборват напълно тази теза на руската власт. „Галъп“ извършва допитване със значителна извадка още в началото на април, което установява, че едва 4% от украинците подкрепят руска военна интервенция в страната, а 73% ѝ се противопоставят. Дори и данните за източната част на страната, където е концентрирано рускоговорящото население не са особено различни – там „твърдо за“ руска намеса се обявяват 8%, а „твърдо против“ – 52%. Разбивката по език не сочи нищо по-различно – едва 9% от рускоговорящите защитават интервенцията. Иначе казано, путиновият режим подменя реалната воля на населението, с чиято защита оправдава действията си.

5) „Еврогейовете“ – за руската пропаганда е доста типично мисленето в контекста на „черно-бяло“ и „добро-зло“. Конструирането на евразийската идеология и поставянето ѝ на пиедестала на сила на доброто в света се нуждаеше от опозиция, и тук на помощ дойде западноевропейската култура. Един от основните мотиви на евразийството е православната култура, „здравите“ християнски ценности, семеен морал. На тях пропагандата противопостави съвременното европейско общество, което беше обрисувано като общност от толерасти, доминирана от хомосексуални, наркомани и всякакви други нарушители на традиционния морал.

Този тип мислене предполага общества, които са идейно и морално монолитни, най-вече защото цели създаването на такова общество на територията на бившия Съветски съюз. Това, което руският наратив напълно пренебрегва в случая е, че съвременното западно общество е хетерогенно, и дори и в него да доминира определено идейно течение, то е далеч от „държавна и общоприета идеология“.

Този списък не претендира за изчерпателност, а само представя част от популярните митове, които руските медии, правителство и информационни канали агресивно натрапват през последните месеци. В същото време дава добра представа за това как функционира руската пропагандна машина и с какви средства се води новата хибридна война.

Източник: ЕКИП