Наивистични възгледи върху (не)възможното решение на проблем

Настоящият модел на българското правосъдие изглежда непоклатим – то работи, изминат е кръг от всякакви препоръки и реформи. Системата движи и решава част от проблемите на бизнеса, решава донякъде споровете на гражданите и тотално се проваля по важните обществени въпроси. Ако погледнем отстрани – не че не може да ги реши, а напротив по-скоро приема решения наготово отвън. И в съда, и в прокуратурата обвиненията и влиянията са по линия на политиката. И ако това е по-малко изразено в съда, то в прокуратурата общественият конфликт, а оттам и заряд, са много по-изразителни.

Именно реформата на прокуратурата не се случва нито в предприсъединителните години за членството ни в ЕС, нито в последващите наблюдения и конкретни препоръки, нито чрез поредицата конституционни промени. Всяка промяна по темата е съпътствана с удар именно от главния прокурор. Паметно е искането на Филчев, довело до решение на Конституционния съд № 3 от 2003 г., което и до днес е препятствие. Цацаров също не остана длъжен, питайки и получавайки от Конституционния съд такова тълкуване на разпоредба от Конституцията, което да предотврати съдържателен отчет за работата му.

Остава само един въпрос, по който не може да се увърта – изпълнението на мерките по изгубеното от държавата дело пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) “Колеви срещу България”. Необходимостта от въвеждане на независим механизъм за разследване и търсене на наказателна отговорност в случай на престъпление, извършено от главния прокурор, е задължителна генерална мярка в изпълнение на решението на Европейския съд по правата на човека от 2009 г. В последния си доклад от март 2019 г.

Комитетът на министрите отбелязва, че въпреки засиленото наблюдение на изпълнението на това решение, българското правителство вече десет години не предлага конкретни мерки. Краят на 10-годишния институционален сън има будилник, настроена за 1 октомври 2019 г. Дотогава България трябва да представи законов механизъм за независимо разследване на главния прокурор при съмнение за извършено престъпление.

На този етап усилията на българското правителство се изчерпват единствено до личните виждания и размишления на министъра на правосъдието. Те се простират до:

• Въвличане и на председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд в процедурата за разследване на главния прокурор – виждане, правещо на практика председателите на съдилищата още по-зависими от прокуратурата и главния прокурор и официално отречено от Съвета на Европа;
• При евентуално започване на разследване то да става отново от подчинени на главния прокурор;
• Редица неясноти (как позволение за наказателно преследване или отказ от такова ще се обжалва пред административен съд след като мярката е наказателна по своя характер).

Това трудно може да се възприеме за решение на проблема, по-скоро е шут встрани от темата - опит за печелене на политическо време за едни и загуба на историческо време за обществото.

Разбира се, предложението на правосъдния министър има своите основания, които не са за пренебрегване:

• То е лесно постижимо, изисква само промяна на устройствен закон (Закона за съдебната власт) без да се отваря отново въпросът за Конституцията. Върши работа и да се отчете като политически възможното пред Съвета на Европа. Да ги пита ГЕРБ как така за редица други вредни за правосъдието законодателни инициативи намират повече от широки мнозинства, но за конструктивни държавнически дела все не им достигат гласове, но да оставим това...
• Предложението може да е плод на намерения, част от които вероятно и добри, но деятелността на Кирилов като председател на правната комисия разказва друга история. Тя включва „среднощно“ законодателство, разминавания между гласувано от комисията и пленарна зала, изцяло лишени от смисъл и приложение текстове и ред други куриози.

Търсенето на решение

Организациите, които пряко се занимават с проблемите на съдебната власт, са критикувани, че не предлагат решения, като че ли пък са длъжни, напротив това е задължение на държателите на властта. Но да се опитаме да потърсим концептуално такова, което да облечем в конкретни текстове.

Вариант 1

При настоящия конституционен порядък главният прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори и следователи като издава писмени инструкции и указания относно дейността на прокуратурата. Накратко – може всичко спрямо всички прокурори в системата, включително да възпрепятства действия срещу себе си.

Тоест, за да бъде разследван, трябва разследващият да бъде някой външен за системата. Кой да бъде той? Отговорът е прост – никой. Никой, защото нито един орган, извън прокуратурата няма правомощието да разследва и прави преценка дали да обвинява или не разследвания? Тогава следва да бъде прокурор, който обаче да остане извън „методическото ръководство“ на главния, тоест да разполага с привременен статут на независим от главния прокурор. Този статут следва да се явява имунитет срещу дисциплинарни посегателства, кариерни препятствания и наказателни атаки на разследвания спрямо разследващия. Но и тук се натъкваме на практически и законови мини:

• След като от имунитет (освен функционалния) са лишени всички магистрати с предишни конституционни промени, даването на привилегия на един е мярка в разрез с принципа на основния закон;
• Кой да бъде този еднократно независим за случая и при множество поводи за разследвания дали няма множество прокурори да променят статута си;
• Създаването на нови безконтролни фигури е опасно.

Възникват и редица спомагателни въпроси, които да изключат такова решение.

Вариант 2

Функцията на независим разследващ главния прокурор и повдигащ обвинение, при основание за това, да бъде изпълнявана от нарочен за целта орган. Тази хипотеза изглежда примамлива, тъй като би дала възможност на широк кръг експерти, включително и външни за прокуратурата лица, да участват. Но и този вариант изглежда непостижим поради факта, че държавното обвинение има монопол над дейността си. Тоест и тук стигаме до задънена улица, която води до въпроса за иницииране на конституционен дебат. Кой и кога – когато узреем и ако узреем политически като общество. Засега единствено палиативните възгледи изглеждат възможни.

Източник: Институт за пазарна икономика