Пъзелът на икономическия прогрес

От Даян Коул

Пъзелът на икономическия прогрес

Снимка: Pixabay

Знаем ли как се развиват икономиките? Очевидно, изглежда, че не, или в противен случай в тези времена с нисък растеж всяка държава би била в по-добро състояние, отколкото е в момента. Всъщност, примерите за бърз, устойчив растеж, като Япония, започващ през 60-те години на миналия век, или на други държави от Югоизточна Азия десетилетие по-късно, са толкова редки, че често се описват като „икономически чудеса“.

Въпреки това, когато Патрик Колисън от компанията за софтуерна инфраструктура Stripe и Тайлър Коуен от университета Джордж Мейсън наскоро написват статия в „The Atlantic“, в която призовават за противоречива нова интердисциплинарна „наука за прогреса“, предизвикат бурно възмущение сред учените.

Мнозина посочват огромното количество академични и приложни изследвания, които вече се занимават с тази тематика, която Колисън и Коуен предлагат да бъде включена в нова дисциплина, наречена „Наука за прогреса“. В днешно време цели армии от икономисти изследват въпроси като кое преопределя местоположението на технологични клъстери като Силиконовата долина, защо индустриалната революция се е случила, когато се е случила, или защо някои организации са много по-продуктивни и иновативни от други. Както Джина Неф от университета Оксфорд наскоро отбелязва в Twitter, индустриалната революция дава начало на социологията или това, което тя нарича „Наука за прогреса 1.0“.

Всичко това е вярно, но въпреки това Колисън и Коуен са напипали нещо. Очевидно е, че академичните изследователи трудно работят заедно, когато се налага да прекрачат границите на своите дисциплини, въпреки многократните призиви да го правят по-често. Това до голяма степен е резултат от различни мотиватори, които насърчават учените да се специализират във все по-тесни области, така че да могат да създават публикации, които да им носят популярност и професионално признание. Както се казва в една стара поговорка, светът има проблеми, но университетите имат катедри. Следователно интердисциплинарните научноизследователски институти като моя и този на Неф трябва да обмислят внимателно как най-добре да развиват кариерата на по-младите колеги. Същият проблем с разделението възниква и в правителството, което също е раздробено по отдели.

Освен това, модерното в момента в областта на изследванията, може да доведе до непропорционално съсредоточаване на интелектуални усилия в определени области. Нека вземем за пример въпросът за етиката при изкуствения интелект, което очевидно е важна тема, но наистина ли това е основното научно предизвикателство днес, дори в областта на изкуствения интелект или етиката? Финансовите стимули, вградени в бизнес моделите на технологичните компании, ми се струват поне толкова важни, колкото моралът в това да се даде обяснение за поведението на тези фирми.

В същото време е любопитно как някои важни икономически въпроси остават недоизследвани. Например, в скорошната си книга „Капан за технологии“ Карл Фрей разгръща мрачния си възглед за това какво ще означава автоматизация за бъдещите работни места, като посочва неблагоприятните ефекти, които първата индустриална революция имаше върху обикновения работник. И все пак Фрей отбелязва, че един последващ период на автоматизация, ерата на масовото производство в средата на ХХ век, е белязан с висока заетост и все по-масов просперитет. Какво обяснява голямата разлика между тези две епохи?

Глобално погледнато, изследователите трябва да адаптират своите открития на достъпен за политиците език - особено когато има значителни научни разногласия - и да убедят лицата, които вземат решения, да предприемат действия. Въпреки че обществеността като цяло се доверява на академичните изследвания, повечето хора на наука не умеят да комуникират особено добре (което отново отразява тяхната професионална мотивация). Освен това, последното нещо, което някои политици искат, е доказателство, което опровергава някое широко възприето вярване. И дори по-широко скроените държавни служители често се затрудняват с това да намерят лесно смилаема академична експертиза за статуса на знанието, особено по въпроси, свързани с новите науки и технологии.

Днес ролята на изследванията в промяната на поведението - независимо дали това на държавните служители или на бизнеса и гражданите - е част от по-широката криза на легитимността в западните демокрации. В началото на 2000-те технократите, и по-специално икономистите, водеха парада, а правителствата делегираха голям брой политики на независими експертни органи като централни банки и регулатори. Но след това дойде глобалната финансова криза от 2008 г. При застой на реалните доходи на мнозина и растящи нива на „смърт от отчаяние“, не е изненадващо, че експертният опит е изгубил блясъка си за голяма част от обществеността.

Това ни води до последната точка за необходимостта от наука за прогреса: какво всъщност имаме предвид под „прогрес“? Как трябва да се измерва и следи и кой го постига? Много са причините, поради които стандартният индикатор за растеж на реалния БВП, който не измерва голяма част от това, което хората всъщност ценят, вече няма да върши работа.

Дебатът за прогреса поражда дълбоки политически и философски въпроси относно това какъв тип общества искаме. Ако глобалната икономика изпадне в рецесия, което към момента изглежда вероятно, тогава социалните разделения и политическата поляризация ще се засилят още повече. А ясното послание от края на хилядолетието насам е, че ако повечето хора не се докоснат до прогреса, тогава обществото изобщо не напредва като цяло.

Сегашните академични изследвания - върху въздействието на новите технологии, икономиката на иновациите и качеството на управление, например - може да попълнят все повече парченца от пъзела. Но много важни въпроси за икономическия прогрес остават без отговор, а други все още не са поставени правилно.

Даян Койл е професор по публична политика в университета в Кеймбридж.

Авторско право: Project Syndicate, 2019.

www.project-syndicate.org

Коментари: 0